Така каза Любовта: Ще Ме намерите, ако Ме потърсите с цялото си сърце!

“.. Защото Бог не дойде в света, за да го съди,
а за да бъде светът спасен чрез Любовта Му.”

Йоан 3:17

Смисълът на живота се състои в това, да намериш Онзи, който те обича, и когото ти да обичаш.

Всеки сам да дава начина, формата как да го обичат. Както обичаш ти, тъй ще бъдеш обичан. Както постъпваш ти, така ще постъпват и с теб.

Да обичаш човека не значи, че той трябва да мисли за тебе. Този, когото обичаш, по характер трябва да бъде противоположен на тебе, за да се допълвате взаимно.

Когато обичате някого, го слушате без отегчение и усещате като че във вас се влива някакъв еликсир, който ви ободрява и съживява. Като си отиде любимия, вие казвате: “Много нещо ми остави този човек.” Това значи да любите и да ви любят.

Ако човекът, когото обичаш, говори лошо за теб и ти причинява пакости, твоето чувство пак не трябва да се прекъсва.

Който прилага закона на Любовта малко говори, а много върши.

Кой трябва да обича: слабият или силният? Слабият не може да обича. Само силният обича.
Като обичаш някого, ти трябва да мислиш какво добро да му направиш, да му предадеш Любовта си по реален начин, да го "заситиш". Само така той ще разбере, че го обичаш.

Който те обича, той предвижда всичките ти нужди. Не желания, не прищявки, а нужди!

Ако обичаш и да умреш, непременно ще възкръснеш! Който не обича, и да живее – ще умре!

Този, които ви обича, може да ви лекува, може и да ви учи.
Най-великото изкуство е човек да обича!

Не можеш да повярваш, докато не обикнеш. Не можеш да обичаш, докато не повярваш.
Вярата определя качествата на твоята любов.
Надеждата определя качествата на твоята вяра.
Любовта определя качествата на твоя ум.
Ако двама души, които се обичат, не вярват взаимно в ума и в сърцето си, нищо няма да постигнат. Вярата е съединителната нишка в живота на хората .

Да обичаш – това е процес на любовта, при който развиваш силата си.
Да те обичат – това е процес на мъдростта, при който развиваш знанието си.

Който много обича, много дава. Моралът на Любовта изисква такова даване и взимане, при което няма никакво ощетяване, да е безусловно.
.
Който ви обича, само той може да ви даде нещо. Ако някой не ви обича, нищо не може да ви даде.

Прощава само онзи, който обича. Ако не си простил, значи не си обичал!

Когато приеме любовта, човек минава от страданията към радостите, където може правилно да се развива. Това не значи, че той трябва да избягва страданията. Разумните страдания са благо за човека.

Велико благо е да имаш любовта на един човек! Това значи да имаш тил, на който да разчиташ при всички условия.

Дойдете ли до любовта, не казвайте, че някого обичате повече, а някого – по-малко.
Обичайте толкова, колкото любов излиза от сърцето ви.

Никой никого не може да застави да обича. Ако нямате вътрешен подтик да проявите любовта си към някого, никаква външна причина не може да ви застави да направите това.

Когато двама души се обичат, те едновременно трябва да се развиват в телесно, в сърдечно, и в умствено отношение. Това значи да има хармония между тях.

Човек трябва да е отворен към всеки, когото обича. Той трябва да бъде готов на всички жертви. Любовта е връзка на човешката душа с Бога и проявлението на Бога чрез човека.

Всяко чувство, което огорчава, носи смърт. Всяко чувство, което произвежда радост и веселие, носи живот.
Чувството, което те огорчава, не е за тебе, чувството, което носи радост и веселие, то е за тебе – приеми го в себе си.

Не можеш да бъдеш щастлив, докато не обичаш някого, без той да знае, че ти го обичаш!
Само така човек може да бъде щастлив. Трябва да има поне един човек, към когото да изливаш чувствата си, както една струя, един извор излива водата си и напоява цяла местност. И вие като обичате някого и изливате обичта си към него, тя ще протече като жива вода и ще се ползват всички около него. Не споменавайте името на този, заради когото правите нещата.

Този, който ви обича, не е тук на земята. Ако е на земята, двамата ще живеете в едно тяло. Обикновено единият е горе, другият долу. Вие не знаете името му. Само когато станете много тъжни и се намирате на кръстопът, той ще дойде да ви утеши и пак ще си замине.
Това е за онези, които искат да бъдат щастливи.

Когато обичате някого, вие живеете със свещен трепет по него. Това е свещеният трепет на любовта. Всеки го е преживял. Той е единственото нещо, което може да направи човека щастлив.

В любовта не се допуска абсолютно никаква лъжа. И онзи, който се опита да оскверни любовта, започва да пада.

За всеки човек е определено кой да го обича. И всеки трябва да се срещне с онзи, който го обича.

Ако мисълта за даден човек никога не изчезва от съзнанието ви, знайте, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му- и двамата се обичате.

Ако допускате в ума си, че онзи, когото обичате, може да би причини някаква неприятност, това показва, че не го обичате.

Ако на човек, който след като изгуби и силата, и здравето, и богатството си, не трепва нито един мускул на лицето, този човек живее в Любовта.

За да опознаеш хората в истинския смисъл на думата, трябва първо да ги обикнеш!

Когато обичаш някого, ти се оглеждаш в него като в огледало. И когато някой те обича, той се оглежда в теб.

Ако обичаш някого, ти ще си в единение с него, няма да бъдеш просто обект за него. Станеш ли обект, ти го излагаш на изкушение.

Не може да мислиш за някого, ако и той не мисли за тебе.

Любовта се проявява във вземане и даване. Който обича, предимно дава, а който е обичан, предимно взема.

Който обича, той ще бъде поставен на огнището да гори. Онези, които обича, ще се топлят и осветяват. После те ще влязат в огнището, а който е бил любящ, ще се топли. Като не разбират този закон, хората очакват да бъдат само обичани. Такова нещо не съществува. Ще обичаш и ще те обичат. Взаимност трябва да има в живота.

За да бъде силен, човек трябва да е доволен външно и вътрешно.
Щом е недоволен, той прекъсва връзката си с Любовта.

Помислете за приятеля си, и ако състоянието ви се подобри, вие наистина го обичате. Не се ли измени, не го обичате както трябва. Защото когато обичаш, получаваш нещо.
В любовта власт няма. Тя е над властта. В любовта трептиш за онзи, когото обичаш. Ти предвиждаш всичко, от което той има нужда.

Ако вземете най-лошия порок, който има човек, и го хвърлите в огъня на Любовта, той моментално се превръща в скъпоценен камък.

Страданията предшестват любовта. Никой не може да опита любовта, докато не мине през страдания. Който е минал през тях, ще намери Любовта е най-голямото богатство в света. Заслужава си човек да мине през страдания, за да намери най-голямото богатство. В това богатство се крие силата на човека.

Скръбта е граница за преминаване в любовта. Когато дойде до най-голямата скръб, човек е до границата на онази любов, към която душата се стреми.

Имаш право да обичаш, но нямаш право да обсебваш. Природата не позволява да се обсеби това, което тя е дала. Тя дава нещо, за да го употребиш, но не да го обсебиш. Тя всякога ще противодейства, ако искаш да завладееш това, което Творецът е създал.

Когато обичате някого, тогава именно възможността за изневяра е най-малка. Невъзможно е да ви изневери онзи, когото обичате. Никъде в живота това не се случва. Щом се говори за изневяра, значи говорим за човешката любов.

Ако твоята любов не може да преодолява всичките трудности, каква е тази любов?
 

Като тръгнат в правия път, някои хора се усещат нервни и неспокойни. Това се дължи на Любовта, която е започнала да реформира сърцата им и ги прави по-чувствителни.

По колко начина може да бъде спасен човек? Само по един начин – по пътя на Любовта. Щом вярвате в Любовта и живеете според нейните изисквания, вие можете да се спасите.

Като заживеете и заработите с Любовта, в началото ще забележите известно подобряване, което ще се редува с влошаване; после по-голямо подобряване и по-голямо влошаване, докато стигнете до истинското трайно здравословно състояние.

Имайте предвид, че докато няма слизане, няма и възлизане!
Който не иска да слиза, не иска и да възлиза. Едното подразбира другото. Щом влезете в Божествената Любов, тя ще ви застави да се откажете от Небето и да "слезете" на земята, за да помагате и на други да се възкачат до него.

".. И тъй, остават тия трите- Вяра, Надежда и Любов. Но от тях най-голямата е Любовта!"

Източник: viaranews.com

Помощ, спасители!

 ВНИМАНИЕ! Обгрижването е пристрастяваща зависимост, както за "спасителя", така и за "спасения"!

Спасяването и обгрижването имат специфично значение. Най-често ние се ръководим от грешно разбиране и спасяваме хората от техните отговорности. Поемаме на плещите си отговорностите им вместо тях. След което им се ядосваме заради това, което ние сме си направили. И в крайна сметка се чувстваме използвани и се самосъжаляваме. Това е моделът на триъгълника спасител-обвинител-жертва. 

Спасяването и обгрижването са синоними. Тяхното значение е тясно свързано с улесняването. Улесняването като дума жаргон в психологията означава разрушителна форма на помагане. Например, всички действия, които подкрепят един алкохолик да продължава да пие,  предпазвайки го да понесе последствията от действията си или по някакъв друг начин му помагат да продължи да пие, се счита за улесняващо поведение. 

Ние спасяваме всеки път, когато поемем отговорност за друго човешко същество – за неговите мисли, чувства, решения, поведение, израстване, добруване, проблеми или съдба. 

Ето някои действия, представляващи спасяване (обгрижване), а не помагане: 

– Вършим нещо, което наистина не искаме да правим.
– Казваме „да“, когато искаме да кажем „не“.
– Правим нещо за някого, въпреки че този човек е напълно способен да го направи сам за себе си и би трябвало той/тя да го свърши.
– Задоволяваме нуждите на хората, без да са ни помолили за това и то още преди да сме се уговорили да направим конкретното нещо за тях.
– Извършваме повече от справедливия си дял работа, след като са ни помолили за помощ.
– Системно даваме повече отколкото получаваме в определена ситуация.
– Опитваме се да поправим чувствата на хората.
– Мислим вместо хората.
– Говорим вместо хората.
– Понасяме последствията от действията на хората вместо тях.
– Решаваме проблемите на хората вместо тях.
– Влагаме повече заинтересованост и усилия в съвместна дейност, отколкото хората.
– Не си казваме направо това, което желаем, и не си искаме директно това, от което имаме нужда.
– Спасяваме всеки път, когато обгрижваме другите хора.

Когато спасяваме или обгрижваме, у нас може да се появят едно или няколко от следните усещания:
- необясним дискомфорт,
- ситуацията с дилемата на другия човек ни е смущаващо странна;
- вътрешна принуда да направим нещо без желание;
- съжаление;
- вина;
- чувство за святост;
- тревога;
- прекалена отговорност за човека или проблема;
- страх;
- чувство, че някой отвън ни принуждава да направим нещо без желание;
- повече компетентност от другия човек, на когото „помагаме“;
- негодувание, че са ни поставили в тази позиция.
Освен това често си мислим, че човекът, за когото се грижим, е безпомощен и неспособен да направи това, което ние правим за него или нея. Така временно се чувстваме нужни.

Тук не говорим за акт на любов, доброта, състрадание и истинско помагане – ситуации, в които нашата помощ е поискана и необходима с пълно основание и ние наистина искаме да дадем тази помощ. Тези жестове са добрите неща в живота. Спасяването и обгрижването обаче не са.

Обгрижването изглежда като много по-приятелско действие, отколкото е в действителност. То изисква некомпетентност от страна на човека, когото обгрижвате. Ние спасяваме „жертви“ – хора, за които вярваме, че не са способни да поемат отговорност за себе си. Но жертвите всъщност са способни да се погрижат за себе си, въпреки че нито ние, нито те го признават. Обикновено нашите жертви просто си стоят на ъгъла на триъгълника (жертва-спасител-обвинител) и ни чакат да направим своя ход и да си поиграем с тях по ъглите на този триъгълник.

И след като "спасим", неминуемо ще преминем към следващия ъгъл на триъгълника – обвинителя. Ние се възмущаваме и се ядосваме на човека, на когото така щедро сме „помогнали“. Направили сме нещо, което не сме искали да правим, направили сме нещо, което не е било наша отговорност, пренебрегнали сме собствените си нужди и желания и сега се ядосваме заради това. За да бъде ситуацията още по-сложна, тази "жертва", този "нуждаещ" се човек, който сме "спасили", не е благодарен за помощта ни. Той или тя не оценява достатъчно "саможертвата", която ние сме направили за тях. Жертвата не се държи по начина, по който би трябвало. Този човек дори не взема предвид съвета, който с такава готовност сме му предоставили. Този човек не ни оставя да поправим чувствата му. Нещо не се получава както трябва, усещаме, че нещо не е правилно, ето защо събличаме самарянските одежди и започваме да подготвяме кладата.

Понякога хората не забелязват или се преструват, че не забелязват нашето раздразнение. Друг път ние самите даваме най-доброто от себе си, за да го прикрием. Понякога изкарваме целия си гняв навън, особено ако пред нас е член на семейството ни. И без значение дали показваме, позамазваме или правим всичко възможно да скрием своята тревога или негодувание, ние знаем какво се случва.

В повечето случаи хората, които спасяваме, могат да усетят промяната в настроението ни. Те вече знаят. И сега това е само извинението, което са си търсили, за да се обърнат срещу нас. Сега е техен ред в ъгъла на обвинителя. Това може да се случи преди, по същото време или след нашия гняв. Понякога жертвите реагират на нашия гняв. 
Обикновено това е реакция на спасяването от наша страна, което директно или индиректно им казва колко неспособни си мислим, че са те. Хората негодуват, когато им се каже или покаже, че са неспособни, без значение колко шумно самите те пледират некомпетентност. Те негодуват срещу нас, че добавяме обида към нараняването им – не стига, че сме им посочили тяхната некомпетентност, ами и им се ядосваме.

И тогава настъпва моментът за финалния ни ход. Отправяме се към нашето любимо място – ъгъла на жертва на дълбокото дъно. Това е предвидимият и неизбежен резултат от спасяването. Чувство на безпомощност, болка, мъка, срам и самосъжаление. Използвани сме – отново. Не ни оцениха – отново. Толкова усърдно се опитваме да помагаме на хората, да бъдем добри с тях. Ние стенем: „Защо? Защо това винаги се случва на мен?“ Друг човек се е възползвал от нас, наранил ни е. Чудим се, завинаги ли ще бъдем жертви? Вероятно да,  докато не спрем да спасяваме и обгрижваме вместо само да помагаме.

Обгрижването не помага, то създава проблеми. Когато се грижим за хората и правим за тях неща, които не бихме искали да правим, ние пренебрегваме личните си нужди, желания и чувства. Ние оставяме себе си настрана. Но не просто оставяме себе си настрана, а го правим с цел да ги направим зависими от нас. Понякога толкова се ангажираме да се грижим за хората, че оставяме целия си живот в изчаквателен режим. Голяма част от такива "грижливи" хора са постоянно забързани и претоварени, и не се наслаждават на нито една своя дейност. "Грижливите" хора изглеждат изключително отговорни, но в действителност не са. Те не поемат отговорност за своето най-важно задължение – тях самите.

Ние, "грижливите" хора, постоянно даваме повече отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и пренебрегнати. Чудим се защо, след като предвиждаме нуждите на другите, никой не забелязва нашите нужди. Обиждаме се. И е напълно възможно да изпаднем в сериозна депресия от това, че нуждите ни не биват удовлетворени. Все пак един наистина добър и грижлив човек се чувства комфортно, когато дава; а ние се чувстваме виновни и ни е адски неудобно, когато някой ни дава на нас или когато ние самите правим нещо, за да удовлетворим нуждите си. Понякога можем да се асоциираме до такава степен с функцията да обгрижваме, че да се чувстваме разтревожени и отхвърлени, когато не можем да се "грижим" за някого или да го "спасяваме" – когато някой отказва да му „помогнем“.

Най-лошата част от обгрижването е, че се превръщаме в жертви и оставаме жертви. Това е форма на зависимост. Вярвам, че много сериозни саморазрушителни поведения – злоупотреба с химически вещества, хранителни разстройства, сексуални проблеми – се развиват чрез влизането в ролята на жертвата. Като жертви, ние привличаме внимание, но привличаме вниманието на насилници. Вярваме, че се нуждаем някой друг да се грижи за нас, защото се чувстваме безсилни.

Може би се питате защо наглед разумни хора правят това "спасяване". Има много причини. Много от нас дори не са съзнателни за това, което правят. Повечето от нас наистина вярваме, че помагаме. Много от нас вярват, че ние трябва да спасяваме, а не само да помагаме. Представите ни за това кое представлява помощ и кое – не, са объркани. Много от нас са убедени, че спасяването е великодушно дело. Дори може да си мислим, че е жестоко или безсърдечно да направим нещо студенокръвно като това да позволим на човека да изпита дадено чувство или да се изправи срещу него, да си понесе последствията, да се разочарова като чуе нашето „не“, да бъде помолен да откликне на нашите нужди и желания, и като цяло да бъде държан отговорен за себе си в този свят. Няма значение, че човекът насреща със сигурност ще си плати за нашето „помагане“ – цена, която ще бъде също толкова тежка, а може би и по-тежка от цената на това да изпита дадено чувство или да поеме отговорност. 

Много от нас не разбират кои неща са наша отговорност и кои не са. Може би вярваме, че трябва да се паникьосаме, когато някой има проблем, защото това е наша отговорност. И много често, толкова ни писва да се чувстваме отговорни за толкова много неща, че накрая от претоварване отхвърляме цялата отговорност и ставаме напълно безотговорни.

Добре е да вземем предвид, че в сърцата на всички "спасители" се крие демон – ниско самочувствие. Ние спасяваме, защото си мислим, че не сме достатъчно добри или ценни. И въпреки че удовлетворението е мимолетно и изкуствено, обгрижването ни дава временна доза самочувствие, себестойност и сила.
Точно както едно малко питие помага на алкохолика да се почувства по-добре за момента, така и действието да спасим някого за момента ни разсейва от болката да бъдем тези, които сме, бягайки постоянно от самите себе си.
Ние не се чувстваме достойни да бъдем обичани, затова сме доволни на чувството да бъдем нужни. Не смятаме себе си за достатъчно добри, затова се чувстваме принудени да направим определено нещо, за да докажем колко добри сме всъщност. 

Най-прекрасното нещо на обгрижването е това да се научим да разбираме какво е обгрижване и кога го правим, така че да можем да спрем да го правим. Можем да се научим да разпознаваме спасяването от помощта. Време е да откажем да спасяваме и да се научим да помагаме. Време е и да спрем да позволяваме на другите да ни спасяват, да ни обгрижват, но да се научим да се оставяме да ни помагат, когато наистина имаме нужда от помощ. Трябва да правим разлика и между гордост и горделивост. Най- доброто е когато започнем да се учим да поемаме отговорност за себе си и да учим другите, позволявайки им да правят същото.

Извадка от книгата „Codependent no more” на Melody Beattie. 
Превод: Емилия Цанева
Източник: evolife.bg

Осем основни психологически кризи в живота на човека

Криза № 1

Първият важен етап в поредицата кризисни периоди в живота на човека е от 3 до 7 години.
Тази криза се нарича още „укрепване на корените“. През това време се формира глобалното отношение към света: безопасен ли е той или враждебен. И то израства от това как се чувства малчуганът в семейството, любим ли е, приемат ли го или по едни или други причини е принуден да „оцелява“.

Както разбирате, има се предвид не физическо оцеляване (макар че семействата са различни, в това число и такива, където детето се бори за оцеляване в буквален смисъл), а психологическо: доколко малкият човек се чувства защитен сред близките си, пазен от всякакъв стрес.

Това е много важен период, тъй като от чувството че околния свят е доброжелателен, зависи самооценката, отношението на човека към самия себе си. От тук нормално се развиват любознателността и желанието да бъде по-добър и още много други.

Такова дете пораства с чувството за значимост на собствените му усилия. „Аз ще се старая, а целия свят около мен ще ме подкрепя“. Такива деца стават оптимисти, не се страхуват да бъдат самостоятелни и да вземат решение. Недоверието към света на възрастните (а това означава към света въобще) формира човек вечно съмняващ се, неинициативен, апатичен. Такива хора, пораснали вече, не са способни да приемат не само себе си с всичките си недостатъци и достойнства, но и не познават чувството на доверие към друг човек.

Криза № 2

Следващата криза с най-голяма острота се появява в периода от 10 до 16 години.
Това е преход от детството към зрелостта, когато собствените сили се оценяват през призмата на достойнствата на другите хора, постоянно се сравнява: „по-добър ли съм аз или по-лош, отличавам ли се от другите – ако да, с какво по-точно и това за мен добре ли или не?“. И най-важното: „Как изглеждам в очите на другите хора, как ме оценяват, какво означава да си индивидуалност?“. Задачата, която стои през този период на човека е да определи степента на своята независимост, своя психологически статус, границите на своя Аз сред другите.

Именно тук идва разбирането за това, че съществува огромен възрастен свят със своите норми и правила, които трябва да приеме. Затова е толкова важен опита, получен извън дома, затова всички наставления на родителите са излишни и само дразнят: главният опит е във света на възрастните и сред връстниците.  И иска сам да си троши главата, без загрижеността на мама.

Позитивното разрешаване на тази криза води до още по-голямо укрепване на самооценката, укрепва увереността в собствените сили – „аз мога всичко сам“. Ако кризата не е разрешена по този начин, то зависимостта от родителите се сменя със зависимост от по-силните и уверени в себе си връстници, от всички, дори от наложените „норми и правила“ на средата, от обстоятелствата. „Защо да се старая, да гоня нещо – така и така нищо няма да се получи! Аз съм по-лош от другите!“

Неувереността в собствените сили, завистта към чуждите успехи, зависимостта от чуждото мнение, от чуждите оценки са всички тези качества, които човек не преодолял втората криза, носи в целия си по-нататъшен живот.

Криза № 3

Третият кризисен период е от 18 до 22 години.
Той е свързан с търсенето на своето място под слънцето. Идва разбирането, че черно-белите красни от предния период не са достатъчни, за да се разбере палитрата на външния свят, който се оказва много по-сложен и нееднозначен, отколкото досега.

На този етап отново може да се появи неудовлетвореност от себе си, страх, че „аз не съм подходящ, няма да мога….“. А става дума за търсене на собствения път в този нелек свят, самоидентификация, както казват психолозите.

При неудачно преминаване през тази криза има опасност да се попадне в капана на самозалъгването, вместо на собствения път, да се търси обект на подражание или „широк гръб“, зад който може да се скриеш през останалия живот, или обратното, да се започне отрицание на всякакви авторитети, без да се предлага нищо свое насреща, ограничаване само с протести, без конструктивни решения и пътища.

Именно през този период се формира „навика“ да се увеличава собствената значимост по пътя на унижението, принизяването на другите – нещо, което доста често срещаме в живота. За удачно преминаване през тази криза свидетелства умението спокойно и с пълна отговорност да се приеме собствената личност такава, каквато е, с всички недостатъци и достойнства, знаейки, че най-важна е собствената индивидуалност.

Криза № 4

Следващата криза е в периода 22-27 години.
Ако този период се премине благополучно, носи умението без страх да  променяме някои неща в собствения си живот, в зависимост от това как се променяме ние самите. Затова трябва да преодолеем в себе си някои „абсолютизми“, заставящи ни да вярваме в това, че всичко направено в живота до този момент е завинаги и нищо ново няма да има.

Глобалният житейски курс, по който сме се движили до този момент, престава да ни удовлетворява. Появява се непонятно чувство за  безпокойство, неудовлетвореност от това, което е, смътно усещане, че всичко може да бъде по друг начин, че са изпуснати някакви възможности и че вече не може да се промени нищо.

При успешно преминаване през тази криза изчезва страхът от промени, човек разбира, че никакъв житейски курс не може да претендира за „абсолютен“, глобален, даден веднъж и завинаги, че може да се променя и е необходимо да се променя в зависимост от това как се променяме самите ние, без страх от експериментиране и започване всичко от нулата. Само при такъв подход може успешно да се премине следващата криза, която наричат „корекция на житейския план“, „преоценка на обстановката“.

Криза № 5

Тази криза настъпва някъде към 32-37 година, когато вече е натрупан опит във взаимоотношенията с околните, в кариерата, в семейството, когато вече има сериозни житейски резултати.

Резултатите започват да се оценяват не от гледна точка на постиженията като такива, а от гледна точка на личната удовлетвореност. „За какво ми е това? Струваше ли си усилията?“ Много осъзнати грешки ни се струват много болезнени, стараем се да ги избягваме по някакъв начин, опирайки се на минал опит, но и на илюзорните си идеали.

Вместо спокойно да коригира плановете си, човек си казва: „Няма да изменя на идеалите си, ще се придържам веднъж и завинаги към избрания курс, трябва да докажа, че съм прав на всяка цена“. Ако ви стига мъжеството да признаете грешките си и да коригирате живота си и плановете си, то изходът от тази криза ще донесе нов приток от свежи сили, нови перспективи и възможности. Ако е невъзможно да започнете отначало, то периодът по-скоро ще бъде разрушителен отколкото конструктивен.

Криза № 6

Един от най-сложните етапи е периодът 37-45 години. За първи път ясно осъзнаваме, че животът не е безкраен, че е все по-трудно да мъкнем на гърба си „излишен товар“, че е необходимо да се концентрираме върху главното.

Кариерата, семейството, връзките – всичко това не е само едно и също, но е и обрасло с много ненужни, досадни условности и задължения, които трябва да се съблюдават, защото „така трябва“. През този етап протича борба между желанието за израстване, развиване и състоянието на „блато“, застой. Налага се да се вземе решение какво да се мъкне и по-нататък, какво може да се изхвърли, от какво може да се избави.

Например част от задълженията, научавайки се на правилно разпределяне на времето и силите, от задълженията към близките, разделяйки ги на първични, действително необходими и вторични, тези, които правим по навик, от ненужни социални връзки, разделяйки ги на желателни и обременителни.

Криза № 7

След 45 години започва периодът на втората младост не само при жените, но и при мъжете. По думите на един западен психолог, ние най-накрая преставаме да измерваме възрастта си с броя на годините и започваме да мислим за времето, което ни остава да изживеем.

Ето как психоложката А. Либина описва този кризисен период:

„Мъжете и жените от тази възраст може да се сравнят с подрастващите. От една страна организма им бурно се променя от закономерните физиологически процеси. Заради хормоналните изменения през периода на климакса те, подобно на подрастващите, стават плачливи, обидчиви, лесно се дразнят от глупости. От друга страна, в тях се изостря чувството за самота, те отново са готови да се борят за своето Аз, дори и при най-малката опасност за тяхната независимост. В семейството се борят с децата, които вече са напуснали или се канят да напуснат семейното гнездо, на работа се чувстват много неудобно и неустойчиво в ролята на „пенсии“, които ги „гонят по петите“ по-младите".

Мъжете в тази възраст се сблъскват с отдавна забравените въпроси от младостта: „Кой съм аз?“ и „Накъде отивам?“. Това е валидно и за жените, макар че при тях тази криза протича доста по-сложно.

Много изследвания показват, че най-незащитените през тази криза се оказват жените, смятащи себе си изключително за домакини. Те се отчайват от мислите за „пустото гнездо“, в което според тях се превръща дома им, напуснат от порасналите деца. Тогава те започват да разместват мебелите и да купуват нови щори.

Много възприемат тази криза като загуба на смисъла на живота, други, обратното, виждат в този неизбежен обрат на събитията възможност за по-нататъшно израстване. Много зависи от това как са преминати предишните кризи.

В този период може да се открият скрити ресурси и неизявени до този момент таланти. Тяхната реализация става възможна благодарение на преимуществата на тази възраст – възможност да се мисли вече не само за семейството, но и за нови направления в работата и дори за начало на нова кариера“.

Криза № 8

След 50 години започва възрастта на „осмислената зрелост“.
Започваме да действаме, ръководейки се от собствените си приоритети и интереси повече откогато и да било. Обаче, личната свобода не винаги е подарък от съдбата, много започват остро да усещат собствената си самота, липсата на важни дейности, неща и интереси. От тук и тъга и разочарование от изминалия живот, от неговата безполезност и пустота. Но най-страшното е самотата. Това се случва при негативно развитие на кризата и за това че предишните кризи са преминали „с грешки“.

В позитивния вариант на развитие човек започва да вижда нови перспективи пред себе си, обезценявайки предишните си заслуги, търси нови сфери на приложение на житейския си опит, мъдрост, любов и творчески сили. Тогава понятието „старост“ има само биологически смисъл, без да ограничава житейските интереси, без да носи пасивност и застой.

Многобройните изследвания показват, че понятието „старост“ и „пасивност“ абсолютно не зависят едно от друго, това е просто разпространен стереотип!
Във възрастовата група след 60 отчетливо се проследява разликата между „млади“ и „стари“. Всичко зависи от това как човек възприема собственото си състояние: като тормоз или като стимул за по-нататъшно развитие на личността си, за интересен и пълноценен живот.

Всички тези кризисни периоди, с които е пълен нашия живот плавно преминават от един в друг, като стълба, „през живота“, където не можеш да попаднеш на следващото стъпало, без да си бил на предното и от него плавно и правилно да пристъпиш към следващото. И още повече: не става да прескочиш няколко стъпала: все едно някога ще се наложи да се върнеш и да си довършиш „работата над грешките“.

Източник: http://econet.ru/articles/91034-8-osnovnyh-psihologicheskih-krizisov-cheloveka

Превод от руски Таня Темелкова

Повече от всякога..

Ние живеем в общество, доминирано от нещастни хора. Сигурен съм, че ако тази планета оцелее след всичките ни глупости, внуците ще ни питат: „Как сте издържали да сте толкова нещастни?” За нас обаче това си е обичайно състояние. Свикнали сме с него, както гробарите привикват със смъртта и тя не им прави впечатление. Става част от живота им. Затова могат да се дадат различни примери, но аз искам да се спра там, където темата е много чувствителна.

Спомням си, че когато плувахме в бурните води на пубертета, си говорехме за това, че един ден ще се оженим. Още тогава зрялата сигурност на бъдещото нещастно мислене се опитваше да се прокрадне в главите ни, най-често в образа на по-отворени батковци. Един казваше: „Абе, просто рано или късно ти идва времето и се прежалваш.” И аз се чудех какво има да се „прежалваш”? Да не те водят на заколение? Все едно, че правиш някакъв огромен компромис със себе си, защото така трябва – всички са се „прежалили” и ти да се „прежалиш”. А и да не ти натяква родата… Други казваха: „Ами, трябва да се пробва. Живеете няколко години и ако си паснете – жените се, ако ли не – сменяш с друга.” Тази логика ме учудваше не по-малко. Казвах си: „Абе, това да не е прахосмукачка. А и дори и да беше прахосмукачка, никой не би ти разрешил да я пробваш за няколко години, а след това да я върнеш. Все пак става дума за човешки същества, сърцата на които не могат да бъдат превръщани в магазин за обувки. Мериш – не стават. Мериш – стават, ама нещо не ти харесва цветът. На други сводът им те притиска. Трети са удобни, но малко демоде. И т.н.” Най-гадната логика обаче беше и най-разпространена: „То, така или иначе, след известно време ще си писнете…” Към тези думи по-възпитаните хора прибавяха: „Любовта си отива, но остава уважението. Трябва да има компромиси.” Все едно ми казваха: „Сладоледът свършва рано или късно, но от фунийките има колкото искаш.” Не можех да разбера как така свършва любовта. Тогава осъзнах, че имам сериозен проблем с обичайното мислене, което съвременният свят ни представя. С течение на времето това усещане се засилваше все повече и повече и засягаше всякакви сфери от живота. Добре че, Добрият Бог ми се откри. Иначе кой знае как бих живял, търсейки път сред всички тези глупости.

Сега всичко е станало много по-лошо от тогава. Все повече хора смятат, че бракът не си струва. Че е просто подпис. Повече от всякога се говори за любов и повече от всякога тя липсва. Не знам дали някой прави статистика на разводите, но съм сигурен, че тя е ужасяваща. Браковете не просто се разпадат. Много често те са предварително заложени като разпадащи се, тъй като изобщо не започват. Колкото и да е парадоксално, да си щастлив е демоде.

За нас е много важно да се запитаме защо става така, защо бракът е толкова трудно осъществим в днешно време? Отговорът е, защото с душите си сме ослепели за другия. С телесните очи го виждаме, но с душите си не. Кой „друг” ли? Бог и ближния, в любовта към които са заключени всички заповеди. Онова, което ни заслепява, е нашият егоизъм. И често виждаме другия не като личност, а като обект за консумация. Ние живеем в консуматорско общество и такава е нашата представа за щастие. И когато изконсумираш един обект, не ти остава нищо друго, освен да се насочиш към друг, който по-добре би удовлетворил твоите желания. Това е причината за много от разпадащите се или въобще неосъществили се бракове, които е модно да се наричат просто „връзки”. Това е и причината за нарасналия интерес към източните религии. В тях няма личен контакт с Бога, няма Бог. Ти си бог. Точно както дяволът излъгал някога Адам и Ева в Райската градина.

Има нещо, което доскоро беше съвсем очевидно – любовта прави човека щастлив, а липсата й – нещастен. Не мога да разбера как е станало така, че сме ослепели дотолкова, че да объркваме понятията и да мислим, че страстите ни могат да ни направят щастливи. И че вечната любов е само за наивници. Това не е вярно. Дори всички да повярват, че страстта носи утеха, пак няма да е вярно. Един познат казваше: „Тези, които не вярват във вечната любов, са просто неудачници, които не искат да си признаят, че са сгрешили.”

И така, решаването на проблема започва с осъзнаването на нашата духовна слепота. И тогава ще завикаме, както Йерихонският слепец към Христос: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” (Лука 18:38). Хората често се питат как трябва да подходи човек, за да може да бъде щастлив в брака. Първото и важно условие, според мен, е да се обърне към Бога: „Смили се над мен!”. Нищо не може да стане без Христос и чрез Него става всичко. Разбира се, ще се намерят хора, които да ни смъмрят. Да кажат, че това, което е съществувало някога, сега не може да бъде. Но ние, също както слепеца, трябва да продължим да настояваме още по-твърдо: „Сине Давидов, смили се над мен!” (Лука 18:39). И тогава и на нас Христос ще каже: „Прогледни! Твоята вяра те спаси!” (Лука 18:42).

А какво ще види човек, когато прогледне с духовните си очи ли? Разбира се – Христос и ближните! Ще ги види не такива, каквито изглеждат те през очите на егоизма, а каквито ни ги показва вечният живот в Христовата светлина. Защото бракът не е просто подпис, както си мислят някои съвременни хора. Той е мистичен съюз между трима – Христос Любовта и двамата влюбени. А такъв съюз продължава и във вечността.

Християнският брак не може да бъде полаган на страстна основа. Тук не става въпрос просто да се приберете, да си направите деца и да се разбирате някак си. Става дума за това двама души да поискат да пребивават във вечността заедно. Не просто да живеят до дълбоки старини заедно, а връзката им тук да е начало на вечността. Разбирате ли какво казвам? Бракът в истинският му смисъл е предвкусване на Рая. Дръзко е да се говори за Рая, но според мен, в него човек ще изпитва насладата на любовта като гледа лицето на Бога и лицето на ближния и това ще му носи неизказана радост. Бог е благословил човека още оттук да се готви за това и чрез брака. В това съжителство двама души стават едно. Както са едно хората в Църквата Му (Истинската!). Но стават едно в Христа, защото заедно гледат към Него. В това няма място за егоизъм. За да се случи, човек трябва да може да отдаде целият себе си на другия. Защото нашата вяра е и в това да носим кръста си след Христос. Тоест, ако искаме да сме християни, трябва да разбираме любовта като себежертва (жертваш си Егото. "Егото" НЕ Е "Аз-ът!). Ако човек иска да вкуси от сладките плодове на Възкресението, трябва да е положил и Кръстната (себеотдаващата) саможертва в живота си.

Ние често харесваме себе си и не виждаме останалите. Но когато успеем да ги видим, ще разберем, че те са Божи образ и подобие, а не трябва да бъдат наш образ и подобие. Ние често имаме тиранични претенции към другите и сме твърде снизходителни към себе си. А трябва да е точно обратното – да сме снизходителни към другите и много строги към себе си. Тогава се появява в сърцето великата Любов и ставаме възлюбени. Ако не можем да живеем по този висш модел, то нека поне претенциите към нас и другите да бъдат еднакви.

Има и друго важно нещо. Понякога хората вярват в брака такъв, какъвто го представя Църквата. Но нямат достатъчно търпение да изчакат Божията воля. Искат да получат всичко веднага. И понеже не им се чака си “измислят” някой партньор. Някак си го нагаждат за известно време към себе си, натоварват го с претенциите си, а после всичко се разпада. И тогава казват: “Той не е такъв, за какъвто се е представял.” А то всъщност той не е такъв, за какъвто ти си си го представял. Това е друг духовен парадокс. Често човек предпочита халюцинациите пред виждането на духовната реалност.

Любовта е Божи дар. Ако Бог иска – ще ти даде. А ние знаем, че Той го иска! Той е благословил брака в Кана Галилейска и Сам е казал: „Не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Тоест, Бог иска ние да имаме своя сродна душа. Някой, който не просто е подобен на нас, а става „една плът” заедно с нас. Но може и да има основателна причина да се бави или да не ти го дава. Трябва търпение. Ние живеем в едно време, в което хората непрекъснато искат всичко да им се случва на момента. Като в магазин за бързи закуски…  А вместо това човек трябва да отдаде себе си на Христос-Любовта със смирена молитва. Да кажеш на Бога с покаяние: “Виж, аз сам няма да се оправя – Ти направи така, както решиш, че е най-добре за мен.” И Бог ще чуе такава молитва, защото Той не иска човекът да се мъчи, а да бъде щастлив. И чрез любовта да се издига към Него. Защото Бог е Любов! Трябва и вяра. Вярата има и форма на доверие. Да знаеш, че Бог ти желае най-доброто много повече, отколкото ти сам си го желаеш. И че това, което Бог ти е приготвил, е много по-добро, отколкото дори можеш да си представиш. Затова трябва да се молим да бъде „Неговата воля”, а не да Му натрапваме нашата. Тоест, да не става така, както шеговито казвал св. Амвросий Оптински:
„С уста – да бъде Твойта воля,
а на дело – АЗ каквото кажа, моля!”
Цял живот да мислим, не можем да измислим нещо по-добро от това, което Любовта ни е приготвила. Всичко, което Бог дава в нашия живот, е повод за спасение. Бракът също трябва да бъде такова нещо – повод за спасение.

Затова и християнският брак е наречен "це ломъдрен". И особено важно е човекът, който го желае, също да бъде целомъдрен в мислите и желанията си. Търсейки своята половинка в живота, да си каже: “По-добре нищо да не преживея, отколкото да оскверня образа на Любовта, който Бог е дал на човека.” Бог благославя целомъдрените. Като казвам целомъдрени, нямам предвид такива, които гледат на всички хора като на развратници. Има и такова псевдоцеломъдрие, изпълнено с осъждане и лицемерие. Говоря за целомъдрие не просто на тялото, но и на помислите, и на сърцето-съкровено.

Християнският живот е щастлив. Днес хората в света имат толкова суетни удоволствия, но въпреки всичко са нещастни, защото нямат Извора на любовта – Христос. Ако искаме да получим вечната перспектива на любовта, трябва да се молим на дошлия при нас Бог най-вече да ни отърве от слепотата на егоизма. И тогава ще прогледнем за онова, което ще трябва да гледаме в този и в другия живот – Бога и ближните.
Именно тази вяра ще ни спаси.
 
Владимир Дойчев
Източник: http://pravoslaven-sviat.org/2014/09/29/za-braka-i-proglejdaneto/

Погледни следите от своите мокасини преди да съдиш постъпките на другите

""..Когато и последната риба бъде уловена, когато и последната река бъде отровена, когато и последното дърво бъде отсечено, тогава белите ще разберат, че парите им не могат да се ядат.."
Татанка Йотаке (Седящият Бик)

"Божия е земята и всичко що има в нея, Вселената и тия, които живеят в нея;
Защото Той я е основал върху моретата и затвърдил върху водите.
Кой ще възлезе на хълма Господен? Кой ще застане на Неговото свято място?
Оня, който е с чисти ръце и с непорочно сърце, Който не е предал на суета душата си, и не се е клел в лъжа!
Той ще приеме благословение от Господ, И правда от Бога на спасението си.
Това е поколението на ония, които Го дирят; Ония, които търсят Неговото лице!.." Псалом 24

СВОБОДНА ЛИ Е НАИСТИНА АМЕРИКА?

Преди всичко хората стават заложници на една обществена социална система, в която им е съдено те да се появят на бял свят. Но може ли те да бъдат обвинявани, че са се родили, да речем, Чингис хан или Хитлер? А всъщност те са първите жертви на чудовищните обществено-социални системи.
Започвайки нелицеприятния, безпристрастен разговор за Америка, аз, разбира се, не искам да засегна повечето от обикновените американци, а също всеки психически здрав човек в неравностойно положение (не в по-малка степен, отколкото хората, които са живели по времето на Хитлер или Чингис хан).
Иде реч за това, че безбожната, антихуманна и силно тоталитарна система, подобна на американската, въобще няма право да съществува, така както всяка друга империя на злото. Системата на американизма не е нищо друго, освен едно паразитно съществуване за сметка на ресурсите на други държави, на насилие, измама, експлоатация и ограбване на други страни, която трябва да бъде унищожена с общите усилия на човечеството. В противен случай то няма да оцелее.
 Америка не е държава и не е нация. Това е просто една голяма територия, в която временно са настанени имигранти от различни страни. Основното нещо е, че Америка е лишена от фундаменталната основа на твърда държавност – националното ядро, като сърцевината на всеки народ.  Това, което се нарича американски народ се явява не е качествено, органична и самобитна идентичност, а  изкуствен конгломерат от чужди помежду си физически лица, обединени от една обща страст за консумиране и печалба, и инстинктивен страх от отговорност за общи престъпления срещу човечеството.  Такъв конгломерат може да съществува консолидирано само в относително тесни интервали от време и, както показва историята, се разпръсква при първите сериозни трудности и предизвикателства, с които Америка още не е имала възможност реално да се сблъска, и на ръба на който тя вече стои.
Възникване на  САЩ като империя на Злото
Съединените американски щати възникват като епицентър на еврейско-масонската цивилизация (ДА НЕ СЕ БЪРКА С ИСТИНСКОТО УЧЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО!). Страната се развива главно под влияние на еврейски елементи и е, според В. Зомбарт, “еманация на еврейския дух”. Всички сили на злото, като жестокостта, покварата, корупцията и пр., присъщи на юдео-масонската цивилизация, са въплътени в историята САЩ, като най-пълно и последователно явление в цялата история на Човечеството. През 1905 г., президентът Рузвелт се обръща към евреите в САЩ с приветствено писмо по повод на 250-годишнината от създаването на първото еврейско селище в Съединените щати. Като описва заслугите на евреите за САЩ, той заявява без заобикалки:
    “Евреите са помогнали за създаване на държавата ни”.
Бившият президент на САЩ, Гроувър Кливлънд, по същия повод казва:  “Малко хора – или дори изобщо никакви – от съставляващите американския народ националности не е оказал по-голямо, пряко или косвено, влияние върху развитието на съвременния американизъм, от еврейския народ”.
САЩ като държава са били закърмени с робството и бруталната експлоатация на негрите.  Американската нация се основава на кръвта, костите, земите и имуществото на повече от 100 милиона убити и измъчвани индианци, законните собственици на тази страна. Юдео-масонският печат, до ден днешен, внушава на всички идеята, че Америка е била усвоена от ръцете на белите колонизатори. В действителност, повечето от земите преди пристигането на белите са били култивирани от индианците. Белите, всъщност, са били завоеватели, крадци и разбойници, които са построили просперитета си на базата на смъртта и страданията на десетки милиони индианци и роби-негри.
 Началото на търговията с роби в Америка е поставил самия  Христофор Колумб. Петима от неговите еврейски съратници (маранос), начело с Дж. Санчес, му предложили да улови 500 индианци и да ги продадат като роби в Севиля.  Начинанието на пионерите в търговията с роби была успешно освъществена, но самия  Колумб от сделката не е получил пари, но се възползвали мараносите, с което се открива ерата на търговията с роби в Новия Свят. Първите евреи, които са започнали да “търгуват” с индианци са Х. Леви и H. Ето, които са построили спиртоварна фабрика в Нюпорт, и започнли упояването на местнито индианско население, непознаващо алкохола дотогава. В рамките на кратък период от време, в района на Нюпорт, са построени още 22 предприятия за производство на алкохол.  Всички те принадлежали на евреи. С помоща на “огнената вода” започнало прякото убийство (унищожаването на цели села) в радиус от повече от 100 мили от Нюпорт, като коренните жители – американските индианци -  били премахнати. Еврейската търговия  с “огнената вода” продължавала да се расширява. В края на XVII и XVIII век, голяма част от мощностите на евреиските фабрики за алкохол са работили за роботърговците. Не случайно Нюпорт се е превърнал в център на търговията с роби. Съвременниците ни така го и наричат – “Еврейския Нюпорт – Международен център на търговията с роби”.
В Нюпорт, собственост на евреи са били 300 кораба за транспортиране на роби. В архивните документи от Институт “Карнеги” в Вашингтон, три-четвърти от търговците на роби са били евреи, които живеели предимно в Нюпорт. Най-известният от всички еврейски търговци на роби, занимаващ се с тази престъпна дейност почти половин век (от 1726 до1774 г.г.), е бил Аарон Лопес, който само от свое име е контролирал половината от търговията с роби. Нюпорт, в епохата на Аарон Лопес, е било мястото, където възниква една от първите масонски ложи на територията на Съединените щати, която се състояла на 90 на сто от евреи, а след 20 години по-късно се оформя друга – “Цар Давид”, състояща се изцяло от евреи. Друг център на еврейската търговия с роби в САЩ е в Чарлстън, Южна Каролина.  Тук също еврейски предприемачи построили голям брой малки фабрики за алкохол, продукцията на които се отправяла натам, за Африка, за размяна срещу роби. Впрочем, робите от тази “размяна”, били изпратени не само в САЩ, но също така и в еврейските робски плантации на Антилските острови. Двама еврейски бизнесмена Ейргър и Сейлър (Ayrger и Seyller), тясно свързани с Ротшилдови, образували робовладелческата агенция “Асиенто”.
За евреите, като Аарон Лопес, африканците са нещо като диви животни или скотове.
 Системата на еврейската търговия с негри, например през 18-ти век, е изградена по следния начин (технология):
На територията на Африка, от търговците с роби, били създавани предварително звена от дилъри, които по всякакъв вид начин (насилие, упойване, измама) хващали негрите и ги оковавали в пранги или вериги.
      От САЩ идвали кораби, пълни с алкохол, на които, след изпълнението на операция “огнена вода” нещастните роби се търкаляли из трюмовете, затворени като животни, при това, оковани. Храната и водата се подавали през тесни процепи, чрез които човек не може да пропълзи. Преди заминаването на кораба за Америка, капитанът-робовладелец се разплащал с дилърите-робосъбирачи. За всеки негър давали или 400 литра разреден алкохол (обикновено под формата на ром), или 40 кг. прах, или дори до $ 18-20 кеш. (б.пр.- Дали бартерът, като понятие, не датира от тогава?)
  Корабите с роби, пристигали в САЩ, и тук, чрез мрежи от различни форми на разпродажби, негрите са продавани на територията на страната. Цената на един роб достигала $ 2000. Вече в средата на18-ти век, всеки шести жител на източните Съединени щати е бил роб-негър.
Еврейски търговци на роби обяснявали значителната цена на един роб по това време, с високата смъртност сред негрите по пътя от Африка до Съединените щати. В действителност, според историческите източници, от всеки десет негри до крайбрежието на САЩ често достигал само един. Само за периода 1661 – 1774 години от Африка до Съединените щати са били доставени близо един милион живи роби, като повече от девет милиона умират по пътя. Приходите на еврейските роботърговци от тази сделки, по цени към средата на 18-ти век, е не по-малко от $ 2 милиарда, астрономически сума за онова време. Доход, който ще укрепи властта на еврейския финансов капитал.
 Но през 18-ти век, когато европейските колонизатори започнали да се заселват в Северна Америка, площта й е била обитавана от многобройни индиански племена.
Колонизаторите съвсем не се съобразявали нито с правата на хазаите на тези територии, нито с племенните интереси на индианците и буквално, от самото начало, им обявяват война на изтребление. Разбира се, въоръжени с лъкове и стрели, индианците не могат да се противопоставят на прилично въоръжените нашественици. При въоръжените сблъсъци на един убит от колонизаторите се падат десетки убити индианци. Като се справят по такъв начин с мъжете, колонизаторите нападали индианските села, където имало само жени, деца, възрастни хора, и безмилостно ги убивали.
Към тези индиански племена, които не могли да бъдат унищожени със силата на оръжието, нашествениците използвали подлостта, коварството и предателството.  Най-често срещаните методи от този тип са: да продават на индианците одеяла, заразени с вариола или други страшни болести, както и отровен алкохол.
 Завладявайки земята, принадлежаща на индианците, нашествениците обявявали коренните обитатели за чужденци. Според законодателството на САЩ (действащо чак до 1924!), индианците не са граждани на тази страна и нямат никакви права на нейната територия.
Ще приведа няколко характерни примера.
Едно от многото индиански племена – Чероки до края на 17-ти век са живели на територията на днешните щати Вирджиния, двете Каролини, Алабама и Джорджия, която заема широка ивица земя между планините и морето. След 1721 г., белите завоеватели започват постепенно да изтласкват тези хора и да се възползват от земята им, като им оставили само една малка част. През 1791 г., правителството на САЩ налагат на тези хора грабителски договор, лишавайки Чероки от много голяма част от исторически техни територии. Останалите земи на Чероки били провъзгласени от правителството на САЩ, даже за неприкосновени.
Обаче, след 35 години окупационната политика се ожесточава. Към военното министерство на САЩ се създава управление по делата на индианците.  Подведомост към военното министерство на САЩ показва, че федералните власти не крият плановете си за продължаване на войната с индианците. Правителството на САЩ, по такъв начин, осъществява принудително преместване на индианските племена  в пустите, тогава, райони на Далечния запад.  Принудително са изселени тогава 5 големи племена от югоизточната част на САЩ, включително и племето Чероки. Преместването е осъществено като военна операция на въоръжените сили на САЩ и е придружено от актове на ужасяващото насилие, кланета и произвол. Военните мародери "законно" ограбвали индианската собственост, конфискували добитъка им. “Демократичното” американско правителство принуждава подходящо подбираните “представители” на индианските племена, под страха от смъртта, да подпишат с правителството “доброволен” договор за продажба на земята им.  Така, събирайки  400 от 17 хиляди индианци от племето чероки на “общоплеменно събрание”, oкупаторите форсират “одобрението” на това “общоплеменно събрание”, като този “национален договор” скоро е бил ратифициран от Конгреса на САЩ. Така на Чероки бяха присвоени 7 милиона акра обработваеми земи. Свивайки териториално всички Чероки, войската погва отново хората за нови “индиански територии” в Мисисипи. От 17 хил. индианци-чероки умират по време на преместването 4 хил. души. По-късно, и тази земя, предоставена им по посочената  по-горе схема-“доброволен” договор, е взета от тях. Общо, само от Чероки нашествениците са отнели 81,2 млн. акра земя.
В Мисисипи са били принудени да живеят изгонените от югоизточната част на САЩ, индиански племена  чикасави, чоктави, крики, семиноли. Американският генерал Джаксън, известен с ужасните си операции на жестокост срещу индианците, през 1818 г. във Флорида е унищожил най-малко една трета от семинолите. В кратък период, белите завоеватели завзели територията на Мисисипи. Огромна роля в това завземане са изиграли еврейските търговски фактори.
 Говорейки за това как колонизацията на тези земи е завършена, Зомбарт пише:
    “Група издържливи мъже и жени – да речем, 20 семейства, отиват в ненаселената пустош, за да започнат нов живот тук. Сред тези 20 семейства, 19 са снабдени с рало и сърп; те тръгвали с намерението да изсекат горите, да изгорят степите и от труда на техните ръце, да си изкарва прехраната.  Двадесетото семейство открива магазин или лавка и чрез търговия – а може би с преносна търговия – да доставя на другите всички необходими стоки и продукти за потребление, които земята тук не произвежда. Това – двадесетото семейство – скоро поема и маркетинга на земеделските продукти, произведени от деветнадесетте други семейства. То имаше повече от другите парични средства и поради това, в случай на нужда, можеше да предоставя парите си за заем. Много често към “лавката” се долепвало нещо като земеделско-кредитна банка, а често и от рода на агенция да продажба земя, или други подобни предприятия. По този начин, чрез работата на двадесетото селско семейство в Северна Америка по начало влиза в контакт с пари и управление на кредитния рейтинг на Стария свят. Всички производствени отношения, от самото начало, се оформят на съвременна база. Духът на града точно сега победоносно проникнал в най-отдалечените села. Можем да кажем, че от първия ден на колонизацията в икономиката на Америка започва да прониква капиталистически дух и елементите на капиталистическата организация.
    Затова тази първа клетка скоро ще се превърне в цялостна организация.
    Но кой даде на този Нов Свят капиталистически отпечатък, които, нека да смятаме за решаващ фактор в чисто личен план, отколкото историческа конюнктура?
    Двадесетото семейство във всяко село! – е отговора.
    Излишно е да се добавя, че това двадесето семейство всеки път и във всички случаи се оказва еврейско семейство, което се е присъединило към групата на хората или идва веднага след като се основава колония”.
 Еврейските постове за търговия – фортовете, където срещу алкохол или оръжие, дилърите (предимно евреи) са купували кожи от индианците и гледали на тях като обект на експлоатация, като не позволявали на представители на други търговци да експлоатират “техните индианци”.
По какъв начин белите търговци наказвали неподчиняващите се индианци, показва следната история:
Веднъж в Мисури се появяват представители на други търговци и започват да купуват кожи на по-изгодна цена.  Тогава “старите” търговците решили да накажат индианците, които са продали кожите си на техните конкуренти със зараза. През 1837 г., от борда на кораб, е бил изпратен във форт “Юнион” човек, болен от едра шарка, като предварително, контролирано и съгласувано с управата на форта, търговците решили, там да бъдат събрани 500 от най-добрите ловци, от числото на тези, които продали кожи на конкурентите. Във форта на всички от тях са влели в кръвта серум от кръвта на болния, а след това мениджърът им казал сбогом. Не минало и един месец, когато цялото племе заболяло от едра шарка. Съхранен е разказът на мениджъра на форт “Макензи”, който посетил едно от селищата на заразените индианци, за да се разбере как действала инфекцията. Той видял, че сред племето на уигуомите били разпръснати стотици трупове и само две оцелели индианки пеели погребални песни.  Търговците-престъпници, не само убили по този начин индианците, но също така се възползвали от смъртта им, снемайки от мъртвите дрехите от бизонски кожи, и ги изпращали в техните лавки, търгуващи в градовете.

Въоръжените сили на САЩ са се развили и укрепвали в операции на масово убийство на индианци. При първа възможност, белите нашественици нападали индианците и ги избивали. Неофициално мотото на този геноцид станал: “Да очистим Америка от индианците”.
През 1864, един отряд на майор Чейвингтон коварно нападна стана на чейените и убиват всички, които били там.  Американските войници скалпирали дори децата и жените. След няколко години на реката Уошит, в резултат на нови коварните атаки, извършвани по инициатива на генерал Къстър, изтреблението на чейените е приключило.
През 1862 г., правителството на САЩ, издава Закона за заселване на Запада, т.е. индианските територии. За да стимулира белите на война срещу индианците, на всеки окупатор е било обещавано безвъзмездно “160 акра от най-добрата земя за постоянна собственост”. Индианците – собственици на тези земи – били обявени за незаконни. До края на 1860-те години в страната се води широкомащабно преследване и убийство на индианци. Съхранено е писмо на един от първите заселници на Калифорния:
    ”… Аз често споря с Гуд относно индианците. Гуд счита, че трябва да се убиват всеки мъж и жена, но младите индианки следва да се оставят живи. А на мен ми беше ясно, че ние сме длъжни да убиваме и индианките.”
Властите в доста от  щатите на САЩ изплащали много пари за всеки скалп на убит индианец. Така  американските войници се отчитали пред  началниците си. И досега, в американски музеи се съхранява огромно количество от тези скалпове.
През 1871 г. щатския Конгрес ратифицира Закона на Съединените щати на индианските резервати. По-скандален от престъпленията на древните египетски фараони за преселение на хора, Законът узаконява тоталното ограбване на индианците, превръщайки истинските собственици на тези земи в безсилни роби, подчинени на произвола на дребните федерални служители-окупатори. Една година след приемането на Закона, Федералният адвокат за индианските дела, го описва така:
    “Трябва ясно да се знае, че отношението на една цивилизована държава с диваци не може да бъде въпрос на чест на нацията. С дивите хора е нужно да се обръщаме по същия начин, както с диви животни. Това означава да се държим с тях така, както в тази ситуация е по-лесно и по-изгодно: да се воюва с тях, да ги побеждаваме или, обратно, да се спасяваме от тях с бягство. Индианците трябва да се чувстват в резерватите достатъчно добре, но извън границите им, до такава степен лошо, колкото е угодно на правителството. Тези, които ще се окажат послушни, получават храна и защита от държавата. А тези, които се държат зле, от съществено значение е тяхното незабавно наказание или унищожение…”
(Това описание да ви прилича по нещо на съвременното отношение на колонизаторите-глобалисти и към други суверенни държави?)
Съвършено очевидно е, че държавната политика на САЩ, относно коренното население на Америка, възпроизвежда еврейския Талмудистки модел на отношение на евреите към "гоите" (goyam, аkumu, nohri и т.н.). Същото отношение към останалите хора, като животни, същите ужасяващи жестокости и чувство на безнаказана всепозволеност, присъщи на фанатичните и овластени евреи (ДА СЕ ПРАВИ РАЗЛИКА МЕЖДУ ТЯХ И ОБИКНОВЕНИТЕ ЕВРЕИ, КАТО ЕТНОС!).
Отношението към земята и собствеността на индианците като ничии, свободно възпроизвежда едно от основните правила на Талмуда, когато се счита собствеността на не-евреите като “свободно езеро”. Водени от този принцип, юдео-масонското американско правителство през 1899 г. стартира нов акт на грабеж на индиански земи, наскоро записани за тях “завинаги”. Правителството на САЩ, подобно на еврейските болшевики в Русия, е решило отново да конфискува земята на индианците. Била е проведена общоамериканска кампания под названието “Надпревара Америка” – “Расова Америка” (“Race Аmerica”).
 (б.пр.- race означава надбягвам, надбягване, надпреварване, но още и раса, расов…Названието на кампанията явно е било “точно”!)
Във възвание на правителството на САЩ се каза:
    ”Всеки бял гражданин на Съединените щати, ако той желае да получи безплатна земя, трябва да се появи на 22-ри април 1899 г. на предварително определена стартова линия. На този ден в осем сутринта ще се даде сигнал за начало на надбягването. Всеки участник в надпреварването ще получи безплатно едно парче земя, което притежават, преди това другите. Най-бързият печели повече от всеки друг!”
За участие се събрат хиляди бели, които искали да се облагодетелстват за сметка на индианците. Всеки участник държал в ръката си с кърпа от бял плат. Който първи постави кърпата на все още незаети индиански земи, става неин собственик. Така на американска земя тържествуваше Талмудическия дух.
 Първоначалното натрупване на капитали, позволило на САЩ да развиват успешно своята икономика, било направено за сметка на търговията с роби, експлоатацията на роби, грабежа на собствеността на индианците и техните територии. Митът за американски колонисти, че със своя труд са усвоили земите на Новия Свят е едно и също изобретение, както е и мита за американската "демокрация" (от червен тип).
Белите нашественици унищожават високата цивилизация и култура на индианците, които по своето морално развитие са седели на значително по-високо ниво от бялата заселническа "цивилизация". Патологичната жестокост и алчност, присъща на белите нашественици от Северна Америка, са напълно чужди на индианците. Те правилно виждали в лицето на тези бели непознати, повредени, заслужаващи самосъжаление хора.
И тук вмъквам една интересна и достопоказателна подробност: Същата позиция спрямо белите нашественици в Америка заемали и православните свещеници в Аляска и Калифорния. Те смело осъждали разбойническите смъртоносни “подвизи” на юдео-масонската "цивилизация".
Тогавашното истинско Православие е защитавало (доколкото било по силите му) индианците от жестоката тирания и грабеж на имуществото им. В земите на Америка, които до средата на 19-ти век принадлежали на царска Русия, индианците били оцелели напълно, запазвайки и своята култура..

  ДЕМОКРАТИЧНА ДЪРЖАВА ЛИ Е САЩ?

След като хвърлиха атомните бомби над Хирошима и Нагасаки през 1945 г., убивайки близо 450 хиляди цивилни японски граждани, американското правителство продължава в същия дух да тероризира свободолюбиви и суверенни народи по света, опитвайки се да им наложи своята идея за “демокрация”. Заслугата за двете атомни бомби в Япония са приписани на Хари Соломон Труман, неговите еврейски съветници и хора от правителството. Показателен е фактът, че след този сатанински акт, Труман е повишен в масонската ложа /Ложа Източна Долина Канзас; Шотландски ритуал/ в най-високата 33 степен – “Високопочитаем” /на 19 октомври, 1945 г./. Това е отразено надлежно в неговото досие.
    След края на Втората Световна война по заповед на ген. Дуайт Давид Айзенхауер /върховен командващ на Съюзническите сили, а по-късно избран за президент/ във военнопленически лагери в Германия, по най-дивашки и варварски начин са избити над 1 милион немски военнопленници! Тези данни излязоха наскоро, от разсекретени американски, английски и руски архиви. Айзенхауер е човекът, който разпоредил за бомбардировките над София и който предал Балканите, Източна Европа и България на комунистическите сатрапи от Москва. Той организирва и фарсовият Нюрнбергски процес, който е трябвало да прикрие истината за започването на войната, да съчини митовете за гоненията на евреите и истинските сили , които стоели зад това! По заповед на хора, като Айзенхауер и Хари Соломон Труман, по време на войната са затворени около 300 хиляди японски – американски граждани в концлагери из САЩ под предлог, че са “вражеско население”. Освен всичко друго това бил и акт на чист расизъм от страна на американското “демократично” правителство /разбира се, едните там били “демократи”, а другите “републиканци”/. Любопитна подробност е, че част от тези лагери за “инакомислещи” американци не само, че са съхранени и запазени към днешна дата, но заедно с други новопостроени се намират в постоянна готовност в състояние да приемат до 1 милион лагеристи при нужда. За тези тревожни факти преди време алармираха неправителствени и правозащитни организации в САЩ.
     След десанта в Нормандия  и след капитулацията на Германия, Айзенхауер натиква над 2 милиона и 250 хиляди немски военнопленници в концентрационни лагери и е пряко виновен за смъртта на поне половината от тях. В лагерите след войната, те са били изтезавани с ток, кастрирани и убивани по най-варварски начин; включително чрез извършване на медицински експерименти над тях и убиване с отровен газ!…. Над 300 хиляди цивилни германци са изпратени от Айзенхауер в Съветския съюз за принудителен робски, нечовешки труд, като повечето от тях измират още по пътя.
    До есента  на 1944 г. над 4 милиона руснаци, българи, казаци, украинци, белоруси, германци и други бягат от убийците на евреина Йосиф Сталин в Западна Европа, където търсят спасение.  Веднага след войната, по заповед на Айзенхауер и Чърчил те са върнати обратно в “руската зона” /според договорките от Ялта и Техеран/, където една част са разстреляни, а друга част са изпратени в сибирските ГУЛАГ за бавно и мъчително унищожение. По времето когато Айзенхауер е президент, той издава стотици заповеди за политически убийства /изпълнени от агенти на ЦРУ/ на лидери на суверенни държави по целия свят! За тези потресаващи факти, плодове на американската “демокрация” обаче упорито се мълчи, а  в официалните учебници по нова история няма нито дума!
    Действията на Айзенхауер са част от плановете  “Моргентау” и  “Килхоул” /вид средновековно мъчение/, които са разработени от ционистките лаборатории в американското правителство Хенри Моргентау /финасов министър при Рузвелт [Франклин Делано Рузвелт; Розенфелд]/, Хари Декстър Уайт/Вайс/, Бернард М. Барух /съветник на Рузвелт/, Самуел Розенман, Стефан Уайз /основател на Американската организация и Световния еврейски конгрес/, Джеймс Пол Вартбург /бивш комунист, нач. на информационната служба/, Джон Шиф, М. Фелдман, Е.М. Вартбург, Самуел Рифкинд и др. Зловещият план “Моргентау-Уайт” е съгласуван със Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин и другият масон и “Архитект” – Уинстън Чърчил. Той е  предвиждал следвоенното окончателно разрушаване на Германия като държава, а  една от целите на този план е била и физическото унищожение на не по-малко от 20 милиона германци след войната. Част от този план е изпълнена, но по-късно с оглед на икономически изгоди /финансово заробване на Германия и другите европейски държави/ той се променя и става известен като “планът Маршал”. Под ударите на плана “Маршал” не попадат единствено Финландия и Швейцария, които тактично отклоняват американските заеми за следвоенно възстановяване /същото, което днес се прави в Ирак и Афганистан!/, което по същество представлява кредитиране на американското правителство, в стремежа му да се освободи от безконтролно печатаните във Федералния резерв “безценни зелени хартийки” /долари без златно и без стоково покритие!/, превръщайки ги в световна валута!…..

    От Втората Световна война до сега, “Архитектите” от Англия и САЩ са организирали десетки локални войни и конфликти, в които са загинали милиони хора. Ще припомним някои от по-важните /по същество военни престъпления и геноцид/ с любезното съдействие на американската армия:
Окупация на Япония, 1945-48 г.
Филипините, 1948-53 г.
Виетнамската война, 1964-73 г. – избити над 3 милиона виетнамци!
Лаос, 1964-73 г.
Доминиканска република , 1965-66 г.
Корея, 1966-69 г.
Израелско-арабска война, 1967 г.
Спасителна операция при Маягуес, 1975 г.
Ел Салвадор, 1979-92 г.
Иран, опит за спасяване на заложници, 1980 г.
Ливан, 1982-84 г.
Гренада, 1983 г.
Бомбардиране на Либия, 1986 г.
Танкерната война в Персийския залив, 1987-88 г.
Панама /свалянето на Нориега/, 1989 г..
Ирак /Войната в Залива/, 1991 г. – избити над 200 хиляди иракчани!
Сомалия, 1992-94 г.
Агресията срещу Югославия, 1999 г.
Афганистан, 2001-2006 г.
Ирак, 2003-2006 г. – до този момент са избити над 350 хиляди иракчани!
А през изтеклия 20-ти век, само за един период от 20тина години ЦРУ е свалило 14 латиноамерикански президенти. Тези спецоперации и миролюбиви военни действия продължават и до днес..
    Общо от 1798 до 2006 г. САЩ са използвали военна сила зад граница 239 пъти, провеждайки държавен тероризъм! Парадоксалното е обаче, че след 1941 г. Конгресът на САЩ  официално нито веднъж не е обявявал война. Правомощията в това отношение са съсредоточени единствено в ръцете на президента и той само уведомява конгреса с доклад за приложената военна сила, след което обикновено формално получава разрешение за нейното продължаване. Необявяването на война от САЩ е хитър трик да се притъпи общественото внимание и хората да бъдат заблудени, че това “не е война”, а само някакъв “локален конфликт” или “мироопазваща операция” /”хуманитарна операция”/; нищо че в подобни “дребни” /но за това пък постоянни/ хронични конфликти и войни с ниска интензивност след Втората Световна война са загинали около 20 милиона души; т.е. повече отколкото в Първата Световна война!
     Другата по-съществена причина САЩ официално да не обявява война в тези конфликти е да се заобикаля международното право и Женевската конвенция и да не се плащат след това евентуалните искове за нанесени върху потърпевшите държави щети. Рано или късно обаче сметката за всички тези военни престъпления /престъпления  срещу човечеството и геноцид, които са без давност!/ ще бъде връчена на САЩ и тогава тази страна ще фалира и ще се разпадне, ако това не се случи и преди това под напора на вътрешното й разложение и непреодолими противоречия посочвани от анализаторите.
    След терористичните удари в САЩ на 11 септември 2001 г. и приемането на Закона за патриотизма, президентът на САЩ получи още по-големи правомощия да води необявени войни. Тук обръщам внимание, че излязоха редица документи и факти, а и няколко книги за атентатите в Ню Йорк /взривяването на двете кули-близнаци/, в които будни публицисти и независими анализатори доказаха, че атентатите са организирани от тайните служби на САЩ и Израел, с цел развързване ръцете на “Пентагона”, ЦРУ, ФБР и “Мосад” за “кръстоносен поход срещу тероризма” /да се чете "инакомислещите и несъгласни с фашизоидната политика на САЩ"/ в страната и по целия свят….При това президентът Джордж Буш ясно формулира принципите на американската “демокрация” и Новия световен ред /Pax Amerikana/: “Който не е с нас е против нас!”….
    Решенията за военни действия и за “борба против тероризма” се вземат от президента с помощта на Съвета за национална сигурност, който е основният консултативен орган по въпросите на националната сигурност и външната политика. Този съвет е учреден още през 1947 г. при президента Хари Соломон Труман.
     Извършеното от САЩ през последните години в Ирак е чудовищно по своите размери. Само за една година там американските военни са избили над 100 хиляди души от цивилното население, използвайки двутонни бомби, муниции с обеднен уран, авиация, тежко оръжие, ракети и химическо оръжие /фосфорни бомби/ забранени от международните конвенции. Унищожена е и голяма част от инфраструктурата на страната. По данни на УНИЦЕФ, вследствие на двете войни в Ирак с американско участие и наложеното преди това ембарго /липса на храни, медикаменти и лекарства/ е причинило смъртта на около 5 милиона деца до 14 годишна възраст! Тук дори не искам да коментирам целенасоченото унищожаване на иракското културно наследство от Месопотамия /Шумер, Вавилон, Елам и Асирия/, което е част от световната култура и най-вече на Европа и Азия.
    Всичко това е дало повод американски правозащитни организации да заведат съдебни дела срещу собственото си правителство за военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид, като исковете /обвинителен акт от 160 страници/ са подадени в (!!!) Германия, чието  законодателството позволява това. /Сега направете препратка със съвременните събития, в които участват "случайно" "спонтанно" възникнала орда от бежанци насочени ИМЕННО към Германия/. По този въпрос у нас и в Европа се налага информационна завеса и негласна цензура, особено заради възловото споразумение ТТИП, чиято цел е да отнеме суверенитета на ЕС върху собствените й ресурси, производства и пазари. По света обаче вече редица държавни глави и сериозни  политици сравняват открито политиката на САЩ с Хитлеровата и Сталиновата и, че политическата обстановка в страната започва все повече да се доближава до тоталитарна диктатура от фашистки или комунистическо-болшевишки тип..
    По този повод да надникнем за кратко как стои въпроса с демокрацията в самите САЩ и дали тази “демокрация” е много по-различна от комунистическия, фашисткия или ционисткия режими. Истерията в САЩ по повод “тероризма” изглежда е в следствие на собствените им комплекси от провеждания от тях държавен тероризъм, пред който ислямо-фанатичния просто бледнее. Много е удобно за тоталитарната диктатура да си измисля врагове под формата на някакъв абстрактен тероризъм, който дори няма център и конкретно лице, като изключим създадените от ЦРУ  “герои” от рода на Заркауй, Осама Бен Ладен, неуловимата организация “Ал Кайда”, която е навсякъде и никъде и други такива, които съществуват единствено в сценариите на "Архитектите". Безпрецедентен факт е, че 5 години след събитията от 11 септември 2001 г. при цялата мощ на държавния апарат на САЩ, все още няма нито един осъден за терористичния акт, като изключим “признанията” на някакъв смешник – терорист /с явни психически отклонения/ , който при това е бил арестуван далеч преди датата на атентатите… Този факт сам по себе си показва , че цялата работа е съшита с бели конци. Очевидно е, че “Архитектите” и техните марионетки, бързайки не са много добри в създаването на легенди от този род и им липсва достатъчно въображение /често дори повтарят едни и същи схеми/. В същност те основно разчитат на пропагандната медийна машина за промиване на мозъци, която отлично работи практически навсякъде в САЩ, в Европа, в Русия, както до голяма степен и отвъд океаните.
     “Борбата срещу тероризма” е идеалното оправдание за ограничаване на гражданските свободи в САЩ и по света, тоталния шпионаж, финансовите репресии /увеличаване на данъците и множество др./, прилагането на сила и тежки злоупотреби с властта. Това е и ефикасно оръжие за справяне с инакомислещите /дисидентите/ и поставяне на 300 милионния американски народ, състоящ се от различни етноси, в състояние на пълно подчинение и заробване. Ще дам един показателен пример; наскоро в САЩ по Закона за Патриотизма на 22 години затвор беше осъден американски лекар. Вината на лекаря от ирански произход била, че основал фондация за събиране на помощи за иракските деца!……
    Публична тайна е, че в момента САЩ  държат първенството по брой затворници на глава от населението; в страната имат най-много затвори и най-много затворници /над 1 милион/. Много от тях са афро-американци и са третирани и използвани да работят в затворите като съвременни роби, при това напълно “законно”. Абсолютно незаконният затвор в американската база Гуантанамо /окупираната от САЩ територия на Куба/, където се държат хора с години без съд и присъда и се изтезават при нечовешки условия, е много добър пример за погазване на всякакви граждански свободи и нарушаване на всякакви закони /включително и международните/ от американското правителство.

    Друг елемент от американската “демокрация” е тоталният шпионаж на граждани, фирми, неправителствени организации, общественици и лидери на различни движения. Тоталният шпионаж /политически, икономически, в личния живот и др./ на САЩ естествено включва и цели държави /и приятелски, и враждебно настроени/. Това се осъществява по различни начини и най-вече чрез спътниковата система “Ешелон”, която чрез своите супер компютри е в състояние да прихваща всеки разговор по стационарен и клетъчен телефон, информация от компютри, факсове, интернет връзки, телекси, радиостанции и др. комуникационни технологии.
Разбира се, това съвсем не е достатъчно за “Архитектите”, затова те от години се опитват да въведат система за следене посредством нанотехнологичната разработка "микрочип", влагайки ги в документите за самоличност и предстоящото масово имплантиране под кожата на всички американски граждани /с тенденция и жителите на бъдещата глобална държава, за да имат статут на законни граждани, ползващи се от "привилегиите" и "защитата" й/!
Това е кошмарът, за който предупреждаваше Седящият Бик /Татанка Йотаке/, Това е кошмарът, за който предупреждава и Йоан, заточеникът в своята книга "Апокалипсисът" /Откровението- последната от Библейските свитъци/..


Така и така споменахме оригиналните американци- индианците, ще приключа с няколко интересни техни "пророчества". Дори и да са "художествени съчинения" на някой блогър, си заслужава да се помисли върху тях. Доколко са достоверни, сами си преценете:
"Пророчеството на Дъгата на древните американци предлага едно интригуващо и различно виждане за бъдещия свят. Дъгата е много важен символ в повечето култури. За древните американци тя е знак за великата тайна на бъдещето.

Пророчествата и историите на много племена – Хопите и Зуните от югозапада, Чероките от югоизтока, великите Сиукси от равнините и Маите далеч на юг, свързват Дъгата със своята духовна вяра. Според индианските вярвания под символа на Дъгата всички раси и религии ще се обединят и ще живеят в хармония с всички живи същества.
Говорителят на традиционните старейшини на хопите заявява: „Като индианци ние вярваме, че Дъгата е от Великия Дух. Това е знак всички хора да се обединим в едно голямо семейство. Обединението на племената и народите е от съществено значение за развитието на човечеството”. 
 (Дъгата е и древен Библейски символ на помирението между Бог и човекът. Повече за друго едно нейно съвременно значение обаче, което няма ама никаква връзка с долуописаните пророчества, може да прочетете ТУК).
Сиуксите и Хопите имат легенди за великите воини на Дъгата, които ще обитават нашата планета в бъдеще и ще пристигнат в момента на голямото Пробуждане. Според тях, когато Земята е опустошена и животните измират ще дойде едно ново племе от хора, състоящо се от много раси и вероизповедания, което ще направи Земята отново зелена. Това ще бъдат Воините на Дъгата.
Племето Кри ни разказва за една стара жена на име „Огнени Очи”, която пророкувала, че един ден заради алчността на „белия човек” рибата в реките ще измира, птиците ще падат мъртви от въздуха, водата ще бъде замърсена, дърветата ще са изсечени и в крайна сметка човечеството ще близо до изчезване. Точно тогава Земята ще има нужда от воините на Дъгата. Тогава ще настъпи денят на Пробуждането в който всички племена и народи ще се обединят, за да формират един нов свят на Справедливост, Мир, Свобода и почитане на Великия Дух.
Съвета на старейшините, известен като Манатака казва, че воините на Дъгата ще научат хората как да живеят спрямо законите на Великия Дух. Ще обясняват как днешния свят се е откъснал от Великия Дух и поради тази причина Земята е „болна”.
Тези воини ще кажат на хората кои са принципите и правилата, които ще ни върнат на пътя на Светлината. Това са принципите на древните индиански племена – Обединение, Любов и Разбирателство. Това ще донесе хармония и мир за хората по цялата Земя. Хората трябва да се научат как да се молят с любов на Великия Дух. Любов, която се стича като красив планински поток и се влива в океана на живота. Тогава ще почувстват отново радостта от живота. Ще се освободят от дребното съперничество и ще обичат всички като свои братя, независимо от техния цвят на кожата или религия. Чувството на щастие ще се влее в сърцата и всички хора ще станат едно цяло. Сърцата на хората ще станат отново чисти и ще се изпълнят с топлина, разбиране и уважение към Човечеството, Природата и Великия Дух. Сърцата, душите, умовете и делата на хората отново ще бъдат изпълнени с най-чистите мисли. Ще търсят красотата на Великия Дух. Ще намират сила и красота в молитвите и усамотение в живота. Децата отново ще могат да играят свободно и да се наслаждават на даровете на Природата и Майката Земя. Алчността предизвиквана от Yo-Ne-Gi ще изчезне, заедно със страховете от унищожителните отрови. Реките отново ще бъдат чисти, горите богати и красиви, ще процъфтяват. Растенията и животните отново ще бъдат уважавани и опазването на всичко живо ще се превърне в начин на живот. Определено звучи като утопия, но наистина е възможно да се създаде един нов свят по този модел. Индианците са убедени, че имаме потенциала да се променим и да станем по-добри и осъзнати хора.

Един от старейшините на Маите – Алехандро Сирило Перес , заявява: „Пророчествата за Дъгата и хората на Дъгата са верни. Индианците от цяла Северна и Южна Америка ще се обединят с останалите народи и ще осъзнаят, че всички сме братя и сестри, произлизащи от едно семейство. Това не е мое лично виждане, а видение, представяно от всички индиански старейшини, което всички ние споделяме.”
Много древни култури говорят за Златната епоха и промените пред които трябва да се изправим. Според индуиските вярвания в момента живеем в епохата на Кали – богинята на разрушението. Богът, който почитаме сега е черен. Легендите на древните американци разказват за воините на Дъгата, които ще се завърнат в тела с различен цвят на кожата: червена, бяла, жълта и черна.
Много хора са на мнение, че човечеството се намира на прага на масово пробуждане на колективното съзнание, което ще постави началото на нова Златна епоха за човечеството.
Ще успеем ли да се променим и спасим? Кой е обреченият- Земята или човешката раса? Ще ли воините на Дъгата изпълнят пророчествата и спасят или всичко на Земята ще бъде унищожено и в последствие заселено от нова раса, от други същества или просто ще остане безлюдна?

Това са въпроси на които все още никой не може да даде отговор, но едно е сигурно, държим съдбата си в собствените си ръце и от нашите действия и постъпки зависи какво ни очаква.




Олег Платонов
Източник: www.poveche.com

За робството, патриотизма, монархизма и православието

Автор: Манол Глишев

Тъй като българите масово са доказали изнервеността, непостоянството и склонността си да се интересуват от повърхностни въпроси, вместо да питат къде са парите, се налага да водим нещо като война за понятия и термини. Досадно положение. Може би това имат предвид добронамерените хора, когато казват, че у нас трябва да се води битка за паметта и историята, която да е част от едно необходимо гражданско образование. Ето няколко прости неща, от които евентуално може да се започне. 

І. Робството 
Безсмислено е да говорим за "турско робство". Нормално е да се говори за "османска власт", "османско владичество", "османско иго", "Османска империя" или "източна деспотия". Да, вярно е, Ботев и останалите възрожденци често говорят за робство, при това турско. Точно така. Да, те са живели в онова време и са знаели най-добре какво е то. Но те все пак са имали цел - и тя е била да стреснат дремещите си и тогава (както и сега) сънародници. В Османската империя християните все пак са притежавали земя, стока и оръжие, а понякога дори власт. Всъщност "робството" на редовия християнин (българин, сърбин, грък или друг) е не само спрямо османската власт, но и спрямо фанариотските владици и чорбаджиите от собствената народност. Без да са преки поданици на падишаха, влашките селяни са под не по-малко "робска" зависимост от своте боляри - чокоите. Тук и там из империята мюсюлманите са същата безправна "рая" като християните, а другаде християни и евреи са по-богати и влиятелни от мюсюлманите. Така че направо трябва да престанем с това "робство". Нашите прадеди, предполагаемо "роби", са имали достатъчно пари и самочувствие, че да проведат и националното ни Възраждане, и националната ни революция. Издавали са вестници, основавали са училища, борели са се за Екзархия. Това не са роби. Разбира се, Османската империя е била изостанала и жестока държава, но все пак не бива да се поддаваме на емоции. Големите възрожденски семейства (например Маджарови) определено не са били роби. 

ІІ. "Присъствието" 
Това е пълна измислица. Никой никога не е наричал османското владичество "присъствие". Така че просто няма повод за патриотична паника и гняв. Преди много време част от специалистите-османисти говореха в чисто културноисторически смисъл за следите на османското културно присъствие - и не ставаше дума за очевидните жестокости на имперското управление, а за неща като архитектура, строителни надписи, мода в облеклото, турцизми в езика ни и т. н. Османското владичество си е владичество, кланетата са си кланета. Знаете ли какво е "присъствието"? Това, че и до днес говорим за чаршафи, черчевета, дюшеме, китапи, тескерета и тапии. Ето ви ги следите от османското културно присъствие. 

ІІІ. Патриотизмът 
Поне от 1980 насам за "патриотизъм" се брои да мразим съседите (особено турците и гърците), западната цивилизация (защото тя ни е предполагаемо "чужда") и да обичаме... Русия. Забележете - не България, а Русия. Без значение дали става дума за царска, съветска или съвременна Русия. Доколкото се гордеем с нещо българско, то е главно музейни експонати, ядене и пиене. Особено юначни са българските патриоти, когато са на маса. 
Това, разбира се, са пропагандни уйдурми. Нормален патриотизъм е да обичаш и да цениш много неща в собственото си всекидневие. Българите например имаме разкошен език, хапливо чувство за хумор, силен индивидуализъм и скептицизъм, великолепен климат, красиви жени, кисело мляко, сирене, ракия, бърз интернет, безпрепятствен достъп до торент-тракери, уютни градове като Пловдив и Копривщица, меките възвишения на Родопите и хиляди други хубави неща. Патриотично е тези неща да са на почит - и най-вече да бъдат пазени от злоупотреби и мафиотско разхищение. Например е патриотично да се пречи на мутри да изсичат гори - а не да се псуват турците и американците за всички нещастия по света. Последното е просто безсмислено. 

ІV. Траките 
Да, патриотично е да се харесват траките. Траките са секси. Те са древни, явно царете им са знаели как да си живеят живота (с всичкото това злато, вино, орфически мистерии, да не кажа вакханалии и посмъртно обожествяване). Но да не изпадаме в крайности. Нито ние сега сме траки (напомням: българи сме), нито траките са построили пирамидите в Египет, нито пък е необходимо да се изравняваме по абсурдна митология с братовчедите си в Скопие. Да оставим глупостите на тях. Македония бездруго е романтично място, нека поне в Мизия и Тракия да сме разумни. Но няма лошо да се ходи по исторически възстановки, да се пие мавруд в рогове и да се четат орфически химни (в хубавия превод на Георги Батаклиев). 

V. Монархията 
Болезнена тема. Едно време монархисти бяха антикомунистите. После царят се прибра, сприятели се с ченгета и монархисти станаха комунистите. Но все пак, нека не забравяме: човек може да бъде монархист дори ако не харесва конкретния титлоносец. Монархията е просто една хубава идея, нищо повече. На практика всеки монархист може да живее щастливо в република и да мечтае за корони, хермелини и така нататък. Възрастните хора нямат проблем да правят разлика между хобитата си и работата. Пък и ето, на Кейт Мидълтън скоро пак й се роди детенце (да е живо и здраво), тоест монархическият нагон спокойно може да бъде задоволен с новини из новия светски сезон в Англия, Испания, Холандия и други такива щастливи места, кадето добрият Дядо Господ е нароил крале и графове. Симпатично е. 

VІ. Православието 
Ей тук е заровено кучето. Патриотът по необходимост е православен. Чувал съм израза: "Аз съм си тангрист, ама за православието скачам". Или: "Абе то нема Бог, ама аз съм си българче и спазвам традициите". Така. Не може да си православен, ако не си вярващ християнин. Иначе си просто клоун. Първите православни освен това са били евреи. Извинявам се на патриотите, но нашият Господ и Спасител Иисус Христос, пресветата Му майка Мария и учениците Му са си все евреи. Не са българи. Съжалявам. Така че православието не ви прави повече българи, не това му е целта. Целта му е да си спасявате душите и да се опитвате да не крадете, да не лъжете, да не спите с чужди съпруги/съпрузи и да не убивате. Не, Ванга не е православна светица. Не, тричането на кучета не е православно. Не, да сте влюбени в Путин и Русия също не е задължително православно. Не, няма начин да сте неонацистче и/или комунистче и да сте православен. Също така - не е необходимо да мразите люто католиците. Знам, че това звучи революционно, даже почти еретично. Но понеже няма как българският патриот да не мрази някого силно, по ботевски, имам препоръка и предлагам изход: можете да презирате владиците. Вярвайте в Бога, не се доверявайте на комунисти, уважавайте обикновените свещеници и се подигравайте на доста жалките ченгета, които се преструват на митрополити. Тези типове бездруго за нищо не стават. Православно е да ги взимате за мезе. 

VІІ. КомунизЪмът 
"Имаше и хубави неща"... да, чували сме. Заводи, работа, прехрана за всички, почивки... 
Хайде стига. Ако заводите бяха на печалба, комунизмът просто нямаше да падне. Явно не са били на печалба, това е. 
И да не забравяме другото: "народен" съд, тоест избиване и разпръскване на българската интелигенция; националното предателство и македонизацията на Пиринския край през 1948; "трудови" лагери, тоест терор над населението; отнемане на частната собственост на селяните и гражданите; разстрел на тютюневата стачка в Пловдив, 1953; избиване на горяните; "възродителен" процес на българските турци, завършил с прогонване на 300 000 български граждани от страната; бригади, тоест безплатен труд на населението; премълчаване на опасността от радиация след чернобилския взрив в 1986 и ракови заболявания за хиляди непредупредени хора. 
Толкова по въпроса за "хубавите неща". Който изтърси и една добра дума за соца, е идиот. Без право на обжалване. Смъртта на хиляди хора не се изличава със заводи и почивки. Да не говорим за поне двата държавни фалита, предложението за присъединяване към СССР (1965) и 11-те милиарда долара външен дълг. 

VІІІ. Демокрацията 
"Много е зле при демокрацията!" Това е същото като простотиите с "хубавия комунизъм". Никаква милост за несъгласните, извинявам се. Ние просто нямаме демокрация. Нямаме пазарна икономика. Нямаме нормална конкуренция. Имаме същата стара система на привилегии и връзки за "наши хора", тоест имаме продължение на комунизма. Ето защо е зле. Напротив, ако случайно вземем, че се отървем от ченгета и от техните производни - мутрите - няма да е зле. Нарича се лустрация.