РЕВНОСТТА

Ревността е болестта на безумеца.

Пиер дьо Бомарше

Ревността е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение.
Ревността обхваща целия диапазон от чувства, които изживява измаменият любовник до тревогите на мъжа/жената, които усеща, че обичаният от него човек е предмет на твърде голямо внимание от страна на друг човек.
Съществуват най-различни видове поведение на ревност, като се започне от приетото за нормално и се стигне до патологичното.
Източникът й обаче винаги може да се открие в един централен мотив – страх, че предметът или предполагаемият предмет на любовта може да предпочете трета страна.
Поводите за ревност са най-различни и понякога съществуват само във въображението на ревнивеца, който неправилно тълкува и преувеличава постъпките на обекта на своята страст. Ревнивецът търси изключителни права и разглежда любимият си като същество без всякаква свобода или собствен живот.
В желанието си да го задържи, той се стреми да затвори обекта си в психологически затвор, изграден на определени правила, пълномощия и забрани, като вярва, че те биха му помогнали да упражнява духовна тирания.

По този начин ревнивецът всъщност показва липсата на любов в самия себе си, защото той не обича индивида, в когото твърди, че е влюбен – всъщност той търси само психологически слугинаж, на който да се облегне и по този начин да получи измамно чувство за сигурност, като управлява поведението, чувствата и действията на другия.
Ревнивецът е празен и несигурен човек, който има нужда да запълни вътрешния си свят с емоционалния живот на някой друг. От гледна точка на любовта той обикновено е извратен, поради факта, че вместо да се насочат към друг човек, към света или към хората, чувствата му се съсредоточават върху самия него.
Колкото й да е странно, ревнивецът всъщност е съвършеният нарцисист, който е убеден, че партньорът му, хората и светът изобщо съществуват единствено, за да му служат. Такова поведение или тип характер е проява на един по-дълбок проблем в рамките на нарцисизма – това с инфантилизъм, който е резултат от фиксация, получена в най-ранните стадии от развитието на детето.
Тази фиксация се създава, когато бебето забележи, че единствената реалност е тази на собственото му тяло, защото то няма независимо Аз. То е част от света, но не може да извършва действия в него. Светът служи единствено да задоволява потребностите му.
Нарцисизмът има и по-късна фаза, известна като вторичен нарцисизъм – тя настъпва, когато детето развие способността да обича, или по-скоро, когато я загуби.
За страдащия от такъв нарцисизъм съществува само една реалност – тази на собствените му мисли и нужди. Той не възприема света като обективно съществуващ, а като нещо моделирано съобразно неговите вътрешни процеси.
Нарцисистът не знае как да обича никого, дори и себе си, защото истинската любов към себе си, както посочва Фром, е противоположност на егоцентризма.
Егоцентризмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към себе си и което е породено от липсата на истинска любов към собствената си персона. Егоцентризмът е неуспешен опит да се компенсира отсъствието на любов към себе си.
Партньорът на ревнивия нарцисист представлява само идеален слуга, чието робство, освен физическо, е още сeкcуaлно, емоционално и мисловно. Съществуването на истинска двойка е почти невъзможно при такава подсъзнателна нагласа, която води до извратена връзка. Неслучайно се твърди, че ревността е смърт за любовта, тъй като нито инквизиторът, нито жертвата, обичат.
Жертвата може би е започнала с любов, но огромните изисквания на партньора й неизбежно взимат своето, като накрая жертвата е изтощена и изпразнена от всякакви нежни чувства.

Интересно явление, свързано с ревността, е разрушителният й ефект. Ревнивият индивид никога не мисли да създаде нещо ново, за да поправи положението, както би постъпил неревнивият любовник, защото в сърцето му има място само за отмъщение, омраза, самоубийство и убийство.
Това не са чувства на човек, който истински обича другия. Там, където има любов, има само желание да се предпази любимия човек от проблеми и страдания.
Ревността не е продукт единствено на егоцентризъм и на инфантилна или слаба личност – тя е синдром, съставен от няколко негативни елемента, които в съчетание създават проблема. Тези елементи образуват особена смес, която постепенно разрушава общуването, любовта, равновесието и съюза.
Ревнивецът е душевно болен, който води привидно нормален живот, но и най-незначителният инцидент може да го провокира и да го доведе до отклонения, които показват учудващо висока степен на отчуждение.
Който се събере с човек, страдащ от този вид умопомрачение, поема риска да не осъзнае величината на това разстройство, което може да е леко, но може да е и направо чудовищно.
В началото на връзката индивидът се радва на добро самочувствие и потиска ревността си, за да не създаде лошо впечатление. По-късно обаче, когато усети, че е установил контрол над другия, той сваля маската и показва истинските си чувства.
Ревността излиза извън отношенията между двойката и се проектира върху други аспекти от живота на индивида, който и без това протича в постоянен страх от друг вид съперници, а това от своя страна предизвиква още по-силна ревност.

Социалният и професионалният живот на ревнивия индивид също страдат, защото той обикновено се чувства несправедливо пренебрегнат от всички, които потенциално биха могли да го изместят от заеманата позиция или да препречат пътя му към по-добра.

Завистта е неделим спътник на ревността, защото всеки, който ревнува от някой действителен или въображаем съперник, същевременно изпитва страстна завист за всичко, което този човек вече е постигнал или може да постигне. Може би най-важният елемент в синдрома на ревността е либидото.
Либидото има много по-голямо влияние, отколкото изглежда на пръв поглед. Либидото символизира силата и мощта на живота – то представлява зараждането. Полът и силата на зараждането са две различни неща.
Електричеството има род, но няма пoл – атомът има род, но няма пoл. Човешката двойка обаче има и род, и пoл. Либидото или зараждащата сила може да бъде представено като окръжност (360 градуса), където пoлoвият орган заема само 30 градуса.
Зараждащата сила е животворната енергия в индивида – тя е извън съзнателния контрол и се противопоставя на всички подобни опити. Тази енергия действа под натиска на собствената си ръководеща сила, въведена като програма, донякъде съвпадаща с личността.
Тези условни рефлекси определят степента на природосъобразност или извратеност на либидото у всеки индивид. Макар пoлът да е малка част от либидото, той е най-лесно забележимата, тъй като се намира в центъра на усещането и поради тази причина всяко възприятие на стимул е сeкcyално.
Вътрешната зависимост между либидото и сeкcът поражда трети елемент – „еpoтичния фактор“, който обикновено се проявява под формата на сeксyално възбуждане. При нормални обстоятелства тази енергия е ограничена в рамките на секcуaлната обусловеност на индивида.
Тя протича през пoлoвите органи, които също получават естествено стимулиране от въображението и чувствата. При определени неестествени или ненормални обстоятелства настъпва късо съединение между сeкса и емоциите, така че сeкcуалната енергия се губи по пътя и се излива чрез емоциите.
Има значителна разлика във вибрациите между пoла, емоциите и въображението. Ако изразим тази разлика с езика на радиосъобщенията, трябва да говорим за различни радиовълни или честоти. Въображението ще има най-ниска честота, а сeкcуалната ще е с най-висока. Емоционалната честота ще бъде някъде по средата.
Емоционалният фактор не може да се захранва със сeкcуална енергия, която е нещо като бензин „супер“ с високо октаново число. И тъкмо това се случва при пристъпи на ревност. Сeксyалното супер гориво захранва емоциите, с което предизвиква катастрофа – обхванатият от ревност човек се възбужда гeнитално, но по изопачен начин чрез ненормален приток на енергия.
Това е форма на несъзнавана извpатеност, подобна на мислените преживявания, при които негативните и позитивните представи се редуват в безкрайна последователност.
Мисълта постоянно се връща към една и съща тема и този процес създава определени „приятни“ чувства. Тъй като всички чувства имат сeкcуален стимул, не е трудно да се установи връзката между мисленото преживяване и сeкcа, или между ревността и сeкcа.
Ревнивият човек всъщност редовно „маcтyрбира“ мислено, като използва емоциите и въображението си, за да се задоволява по пеpвеpзен начин.
От психологична гледна точка ревнивецът обикновено е мазoхист, тъй като често си представя партньора и съперника си в определени еpoтични ситуации. Тези въображаеми ситуации предизвикват у него едновременно болка и възбyда. Той изпитва болка от изневярата и възбyда от еpoтичните сцени, които си представя.

Може да се каже, че ревността, освен доста сериозно душевно заболяване само по себе си, е и сeксyална перверзия. Поквареното по този начин лице постоянно търси определени ситуации, които му позволяват да се наслаждава на определени изживявания по свой начин.
Любопитно е, че ако лицето се ожени няколко пъти, то винаги има „лош късмет“ и попада на хора, които винаги „изневеряват“, освен ако отклоненията при съпругата са по-големи от неговите и тя следва мазoхистичния си нагон да му се подчини напълно.
В такъв случай той признава, че е намерил идеалната жена или – ако трябва да се изразим по-точно – идеалното средство.

Съществува една много особена форма на ревност, която се налага да споменем накратко. Това е проектираната ревност, при която индивидът приписва на партньора си своята неспособност да бъде верен на някого. Той несъзнателно разглежда другата страна като невярна и изневеряваща, но всъщност прехвърля своите качества върху спътника си.
Друг интересен случай е лицето, което щом заподозре, жена му има връзка с някого, започва инстинктивно да се интересува от другия мъж.
Другият индивид не се явява като съперник. Вместо това съперник става жена му, която стои между него и другия. Първият мъж изпитва един вид хoмoсeксyално привличане към втория. Ревността, обземаща го, когато си представя сeксyални сцени, подсъзнателно го кара да възприеме ролята на жената, като се поставя на нейно място.
В този смисъл ревността е една от най-разпространените и най-вредните форми на сатaнинското, която пречи на индивида да постигне истинската любов. 
Сaтанинският елемент, който е общото понятие, се проявява в разнообразни и противоречиви форми на поведение, а всички те взети заедно съставят видовете неестествена любов при хората. 
 е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение.

Из "Наука за Любовта"

Съвест ли е чувството за вина?

Как да намерим границата между "гласът" на съвестта и "чувството" за вина?

Много често си задавах този въпрос. Преди мислех, че съвестта и „чувството за вина” – са едно и също. Но, докосвайки се с изконните Знания и започвайки да работя върху себе си осъзнах, че са напълно различни понятия, които имат различни източници и цели.
Съвестта е гласът на Душата в мен, който, като фар показва посоката към Дома.
„Чувството" за вина (самообвинението) – се оказа проява на горделивостта. По-рано не се бях замислял защо именно горделивост? Нали все пак си признавам, че съм виновен? Каква е логиката? А логиката на егото е много примитивна- всичко се свежда до желанието да се яде.. И в прекия, и в преносния смисъл.

Онзи ден се случи ситуация, при която близък човек ми се разсърди. Обичайно в такива случаи, без колебание, започвам да се оправдавам, да изреждам различни аргументи в своя защита и да се извинявам, дори без да разбирам напълно, защо се извинявам.
В тази ситуация вече знаех, че това е лично отношение към човека. Поговорих спокойно с него, решавайки да не подхранвам повече ситуацията с вниманието си и стараейки се да наблюдавам собственото си състояние. Но тук забелязах, че тихомълком, по старата схема, егото започна да ми навързва дискомфорт от случилото се. То непрекъснато правеше опити да атакува Личността, с цел да „прилапа” моето внимание.
Егото започна активно да натрапва „чувството“ за вина. При това бързо се постара да потуши външната ситуация, но продължи да я превърта в мислите, за да получи колкото се може повече внимание.
В този момент разбрах, че когато съзнанието е в позицията на виновния, на егото му е крайно неизгодно. В крайна сметка, то се принизява повече от обидения. Следователно не може да въздейства. Наистина му е все тая, за какво е обиден човека. Най-главното за него е да си възвърне позицията, за да не изгуби властта. Затова изпитва дискомфорт и навързва това състояние на Личността под формата на „чувство за Съвест“.

С какво съвестта се отличава от „чувството“ за вина? 

Съвестта се проявява по друг начин. Просто чувстваш, че не си направил каквото искаш и че си можел да постъпиш другояче. Знаеш, как трябва да постъпиш следващия път при подобна ситуация. Извличаш поука от ситуацията благодарейки за урока, при това, без да губиш вътрешното състояние на благодат.

А „чувството“ за вина (въпреки, че няма как да бъде наречено чувство) е потискащо състояние, което подобно на отрова, вътре в теб, те разяжда капка по капка. След него се включва самообвинението, след това взаимна обида, зацикляне в мислите и свиване на съзнанието до конкретната ситуация. В този случай "артистите" в главата ми си противоречат един на друг.
Единият държи на това да изчисти образа си пред човека.
Другият не се смята за виновен, извинява се лицемерно и изпитва яд към човека, пред когото играе това представление.
В резултат на това, прикривайки се зад грозната маска на своята неискреност, остава потисната неприязън към човека. Въпреки, че няма нищо общо. Не той ме е накарал да се чувствам виновна. Това е бил моят избор. Всеки прави своя избор. Ако другият човек е решил да се обиди, защо да влизам в тази игра? Защо да слушам обвиненията в главата си и да се съгласявам с тях? Защо, изневерявайки на състоянието си да проявявам лицемерие, за да блесне егото ми в очите на другия ли? Защо да се ядосам за всичко това на човека? Защото горделивостта рисува външен враг. А в същото време егото мълчи, знаейки, че истинският враг е то самото. Съзнанието разединява, но само благодарение на моя избор..

Важно е да се помни, че егото винаги преследва само една цел – да консумира жизнените сили, дадени на Личността за Духовно освобождение. За него не е важно, каква е ситуацията. Главното е да разтегли ситуацията във времето и да предизвика възможно най-много емоции. Затова представлението продължава точно толкова време, колкото Личността влага вниманието си и храни ненаситното чудовище. Колкото по-ярка е емоцията, толкова повече храна отива от системата към егото.

Ако тези мисли се развиват по-нататък, изпитвайки емоции, тогава егото продължава да те разиграва и започва да ти предлага да прехвърлиш вината на обидения. Казва: „Как може да ми се обижда? Та нали аз за него съм…“. И тук започва да ти припомня всички „добрини“, които си му правил. И разбира се ти си толкова добър, а той, неблагодарникът, е посмял да се обиди!
Започва възвисяване на собственото ни его, за сметка на принизяването на другия. В крайна сметка констатираш, че си се поставил в позицията на обидения (позицията на жертвата).
Артистите в главата са си свършили качествено работата и са задоволили глада си за сметка на вниманието ми. Изобщо не е важно как са го постигнали. Най-важно е да се помни, че правото на избор винаги остава на Личността. А  когато правилата на играта започнат да се диктуват от Животинското начало, винаги подмолно и незабележимо, тогава се губи чувствената връзка с Душата, или по точно казано се затруднява значително. Образно казано, колкото повече твоето внимание бива привличано от играта на Животинското начало, толкова повече извора на Душата се покрива с пелена. И колкото повече се вглъбяваш в житейските проблеми, разглеждайки ги през призмата на Животинското си начало, толкова по дебела става тази пелена. Съответно последната затруднява връзката на Личността с Душата, и естествено с Бог. В теб започват да се появяват страхове, подхвърлени от Животинското начало, появява се все по-често празното суетене, започват да те засипват един след друг различни проблеми. Започваш да забравяш за важността на духовната работа над себе си и безпричинно да виниш или да се обиждаш на обкръжаващите те хора. Когато забележиш тези признаци, знай, това е поредната атака на твоето Животинско начало и трябва спешно да се вземат мерки – да се възстановява изгубената връзка с Душата, образно казано да се пробива нарасналата пелена. А когато се добереш до чистата вода, тогава и всички измислени проблеми ще се стопят, тогава отново ще разбираш главното и ще възвърнеш визуалния контакт с твоята цел.
Осъзнавайки, че съм воден от желанието за власт посредством лицемерието, стана лесно да се разгранича от навързаното от егото състояние. Ситуацията се изглади и отношенията ми с близкия човек се подобриха. И въпреки, че егото все още се опитваше да подхвърля мисли по този въпрос, те вече се чувстваха като преминаващи неприятни вълни, от които беше лесно да се откажа и да се върна към Чувствата.

Разбира се. Всичко се проследява елементарно, когато работиш над себе си. От личен опит дори мога да кажа, че цялата тази провокационна вълна от вторичното съзнание е едва забележима, но се чувства. Чувства се нейното леко усилване: появява се предпазливостта, настроението тъничко се сменя в очакване на нещо не съвсем добро. Това прераства в безпокойство, понякога с нюанси на тъга или едва уловима, но разпознаваема печал. Прекрасно разбираш, че системата започва да ти прожектира поредното кино. След това с първите кадри идва и провокационната вълна, първия ярък кадър, след него театралното озвучаване в главата, тоест някоя мисъл, но без твоето внимание тя е мъртва. Зазвучава цяла симфония от спомени: „хайде да си припомним еди-какво си, просто така…“
Да, но в този момент избираш именно ти: да обърнеш ли внимание или не. В зависимост от твоя избор се развива и самата ситуация.
Например, идва поредното въздействие от вторичното съзнание, след това картинките от първичното, после мислите, да се обидиш или не. И ако обърнеш внимание на тази мисъл, се активира горделивостта, тогава играейки или напълно сериозно започваш да я разгледаш и да й се наслаждаваш, тоест да влагаш цялото си внимание в нея. След известно време вече се чувстваш като пребит, защото си обиден на целия свят, безкрайно тъжен и разстроен, потънал в самосъжаления и раздута собствена значимост. Тоест емоциите се леят като река и егото яде от системата.
Но ако съзнанието ти предложи „да се обидиш“ и ти кажеш: „Не!“ тоест игнорираш цялата тази триизмерност с всички нейни счетоводители, хюбриси и т.н.“ и се гмурваш в радостта на дълбочинните чувства, тогава всички ситуации отминават все едно не ги е имало. Разбираш, че това са били просто провокации на егото с неговите илюзии, не повече. И най-главното – ти си отстоял своя избор, като Личност, и не си действал като роб на егото.

Благодарение на подобни ситуации човек осъзнава, че всеки е помощник и учител. Със своите думи и действия той показва кое още лови човека, към кои външни образи (създадени някога от егото) е привързан. Ясно вижда, как ги защитава и отстоява по навик. В края на краищата всеки човек и всяка ситуация ни помагат да видим мъртвото в себе си и да се откажем от него, избирайки Живота.. Тук и Сега.

АллатРа

Конюнктивит и Когнитивит са две различни неща

Конюнктивитът е силно заразно вирусно възпалително заболяване на очната лигавица – "конюнктивата". Много често тази болест се усложнява с възпаление и на роговицата на окото.
Метафорично погледнато това е физическото проявление при закьорвяването на душата.

Докато Когнитивитът е дял от психологията, който изследва познавателните способности и процеси на човешкото съзнание и проблемите свързани с паметта, езика, логическото мислене, вниманието, възприятията, въображението, способността за взeмане на решение и др. 
Алегорично казано конюнктивитът е показател за когнитивни изкривявания. ;-)

Шегувам се бе. Не е установена пряка връзка между двете.

Когнитивните изкривявания са част от нашия живот, без дори да знаем за тях. Това са погрешни внушения или идеи, които развиват негативно мислене или помагат за поддържане на негативни емоции. Всички имаме когнитивни изкривявания, но имаме и начини да се справим с тях. Първата крачка за това е да започнем да ги забелязваме.
Идеята за наличието на когнитивни изкривявания в основата на някои психични разстройства е предложена от Арън Бек през 60-те години на миналия век, като 20 години по-късно е доразвита от Дейвид Бърнс. Според тази теория, най-често срещаните когнитивни изкривявания са:

Мислене от типа „всичко или нищо“
При този начин на мислене нямаме степени или нюанси – всичко е или само черно, или само бяло. Възприемаме всяка своя грешка като провал. Този начин на мислене формира основата на перфекционизма. Това е един нереалистичен начин на мислене, защото в живота не съществуват абсолюти. По този начин изграждаме нереалистични очаквания към себе си, които няма как да се осъществят в реалността. Този тип мислене често съдържа думи като “никога”, “винаги”, “всеки”. Пример: “Винаги, когато опитам, се провалям!”

Свръх-обобщение
При това изкривяване се вкопчваме в един негативен резултат и смятаме, че щом веднъж ни се е случило дадено нещастие, то ще ни се случва винаги и резултатът ще се повтаря отново и отново. Пример: “Тази среща беше пълен провал, никога няма да си намеря приятел.” – Типичен пример за отхвърления човек, който веднъж преживял любовно разочарование, си мисли, че този негативен резултат ще се повтаря винаги.

Мисловен (ментален) филтър
При това когнитивно изкривяване акцентираме върху негативното и игнорираме позитивното – т.е подбираме отделен негативен детайл, върху който се концентрираме и започваме да виждаме и останалата част от картината като негативна. Независимо колко хубави неща са ми се случили през деня, може да има едно малко негативно събитие, което да направи денят ми ужасен.

Дискриминиране на позитивното
Това се случва, когато отхвърляме позитивните преживявания, най-често за да убедим себе си, че те не са важни или заслужени. Например, получаваме похвала за нещо и я посрещаме с „Е, голяма работа! Не е кой знае какво!„. Обезценяването краде радостта от нашите постижения и преживявания.

Прибързани заключения (предубедени заключения)
Предубедени заключения имаме, когато правим прибързани негативни изводи, за които нямаме реални факти. Това когнитивно изкривяване има две форми: четене на мисли и грешка на ясновидеца.
*Четенето на мисли е, когато си правим предубедени заключения, че някой ще реагира по определен негативен начин или си мисли нещо лошо за нас. Това е често срещано когнитивно изкривяване, което е свързано с идеята, че знаем какво другите хора си мислят за нас или, че би трябвало другите да знаят какво ние мислим, чувстваме или желаем в даден момент. Е, да, но не! Например, разминаваме се с приятел, който само ни поздравява и веднага си мислим, че сигурно ни е сърдит, а той просто може да има тежък ден или да няма време.
*Грешката на ясновидеца се получава, когато тревогата, че нещо лошо ще се случи, се възприема като свършен факт. На това изкривяване се дължи и чувството за безнадеждност и обреченост при депресиите и тревожните разстройства.  Например: „Никога няма да се излекувам, животът ми е провален завинаги!“.

Преувеличаване (катастрофизиране) и омаловажаване
Катастрофизирането се получава, когато си мислим, че ще се случи възможно най-лошият сценарий. Обикновено преувеличаваме своите собствени грешки, страхове и недостатъци. При това когнитивно изкривяване отново имаме два типа: Катастрофизиране и омаловажаване.
*Катастрофичното мислене (Катастрофизирането) е, когато преувеличаваме, акцентирайки върху възможно най-лошия сценарий в ситуация, в която, въпреки трудностите, има изход. Катастрофичното мислене е типично за фобиите.
*Омаловажаване (Минимизиране) – когато омаловажаваме силните си страни и те ни изглеждат незначителни. Типичен пример за това, е когато силно подценяваме способността си да се справим с оглед на собствените си качества или чужди несъвършенства.

Емоционални доводи
Това е емоционално мислене, при което мислим и взимаме решения на базата на емоциите, вместо на логиката и обективната реалност. Логиката на това изкривяване е следната: „Чувствам се като некадърник, следователно съм такъв.“ Често, като ефект от този начин на мислене, е протакането, при което ние отлагаме да направим нещо, защото то ни изглежда непосилно, което води до това да се оставим напълно на емоциите да ръководят живота ни. Така се получава един омагьосан кръг – чувстваме се зле и спираме да правим важни аспекти от живота си, което ни кара да се чувстваме по-зле и да мислим дори по-негативно. И така до безкрай… Например: „Днес не съм в настроение за каквото и да било, ще прекарам деня в леглото!“

Хронични твърдения от типа „трябва“ / „не трябва“
Това са ригидни правила по отношение на себе си, хората и ситуациите. Често срещано, още от детството ни, е да чуваме реплики от типа на “Трябва да си изядеш закуската!”, “Не трябва да правиш така!” и по този начин се научаваме да използваме тези думи като начин да мотивираме себе си или околните. Това обаче води до обратен ефект – демотивира ни и имаме усещането за упражнен натиск. Ефектът от това е чувство на вина, неудовлетворение или раздразнение.

Поставяне на етикети (Етикетиране)
Това е крайна форма на свръх-генерализацията. При етикетирането ние се оценяваме по грешките, които допускаме или недостатъците, които имаме. Вместо да опишем грешката, ние слагаме негативен етикет на себе си или на другите. Например, когато не успеем да свършим работата си навреме, си кажем, че сме безотговорни.

Персонализиране (Приемане на всичко лично)
Персонализирането включва поемане на отговорност за неща, които са извън нашия контрол. При него възприемаме себе си като причина за негативни външни събития, без реално това да е така. Персонализирането води до ненужни вина и неудовлетворение.

Реципрочност (договор със самия себе си)
Това е нереалистичното очакване, че тогава, когато направим нещо добро за някого, той следва да ни отговори със същото и като количество, и като качество. Последиците от това най-често са:
* Търсенето на лично признание – когато смятаме, че за направеното от нас безусловно заслужаваме да получим одобрение, любов, приятелство, подарък, похвала или нещо друго. Когато това не се случи, у нас се поражда гняв, защото ние очакваме, че другите знаят за този наш вътрешен договор и безусловно са приели да го спазват, а не го правят.
* Постоянен натиск – вярване, че ако оказваме достатъчно дълго натиск върху другия, той накрая ще се промени или ще се съгласи с онова, което искаме. Често се постига обратен ефект и другият се изолира от нас, защото започва да се чувства емоционално притискан или дори задушаван.

Свободни импровизации
Правене на неаргументирани изводи без наличие на достатъчно доказателства или дори при наличие на доказателства за обратното. 

Избирателни умозаключения
При това когнитивно изкривяване ние се аргументираме, като изтъкваме определени по-маловажни детайли и пропускаме много по-съществена информация. Има два типа избирателни умозаключения:
* Приемане на желаното за реалност – щом нещо е желано, значи е възможно; щом е възможно, следователно може да се случва; щом може да се случва, тогава е реално.
* Приемане на нежеланото за реалност – тук водещ е страхът, който „се превръща“ в силна вяра в реалното съществуване на нежеланото.

Доказване на правота
Това когнитивно изкривяване се изразява в постоянния стремеж на всяка цена да докажем, че нашите мнения, виждания и действия са правилни, без значение дали това е необходимо и дали предизвиква отрицателни емоции в другия човек.

Когнитивните изкривявания стоят в основата на депресията и тревожните разстройства.

Всички ние в някаква степен имаме когнитивни изкривявания, които ни пречат да взимаме реалистични решения и предизвикват силни негативни емоции в нас. Това обаче по никакъв начин не трябва да ни стресира, защото практиката показва, че ние сме по-силни от тях, но само когато сме осъзнати. Разбира се, не съществуват обещания, че ще бъде лесно, но когато започнем да ги разпознаваме, ще можем и да се противопоставяме на негативното им влияние върху нас..
Въпрос на преосмисляне и действие.

Източник: psihologdobreva.com

Българското "Възкресение"

Мисля, че на българското "Възкресение" като празник мястото му в датника е 20 април.

Причината- именно на тази дата преди 140 години е последната истинска "заявка" за реална национална свобода. Всичко, което е последвало след това са добре съчинени политически машинации в услуга на нечии чужди интереси.

Въпросът обаче е защо няма оттогава досега повторен опит за истинско освобождение? 
Смятам, че причината се корени в тотално сбърканото ни разбиране за ролята на събитието "Освобождение" (респ. и съответното въстание). Струва ми се, че ние му придаваме ЕДИНСТВЕНО социално значение. И точно по този въпрос тънем в пълно заблуждение, защото ако не се случи отпървом духовното ни освобождение, социалното ни НЯМА да се случи. Защото то е само последствие на първото, а ние го разглеждаме като цел. Сгрешена ни е мотивацията. Мястото на социалното винаги ще е второ, преди личностното духовно.

Първо задухва вятъра, едва след това се появяват последствията- дърветата се раздвижват. Без вятър не може да има раздвижване!

В момента споделям с вас една фундаментална Истина, а вие ако щете вярвайте.. Вятърът е Божият Дух. Без този "вятър" каквито и промени или протести да симулираме те вече са обречени и съграждат единствено поредното "продуктово позициониране", но не и истинска и стойностна промяна.

НО за да се осъзнае този процес, трябва да се осъзнае и предназначението му. Защото именно виделината и яснотата за причинно-следствената връзка в събитията и фактите осмисля и мотивира всяко начинание от такъв мащаб. А е очевадно, че на нас (като нация) ни се губят основни концептуални моменти. Липсват ни "първите седем".

За какво говоря ли?.. За коня пред каруцата..

Българският народ е натоварен с мисия. И когато не изпълнява тази си мисия последствията са тежки. За съжаление много малко българи (и никой от родните политици) не са наясно, защо това е така.

Всъщност нещо подобно се е случило и с евреите преди около 2000 г. За разлика от нас обаче те знаят, че са месиански народ с някакво предназначение, определено още от Мойсей, но въпреки това те не разпознават Месията, Синът Божи, Помазаникът. Когато Той се явява, за да поеме "кармата" на човечеството и да покаже новия път те го отхвърлят, защото са си наумили да видят цар, със социална власт и сила, излъчен "по поръчка" от визшата прослойка на обществото им а не просто някакъв социално беден духовник, било то и велик учител, лечител, спасител.. Бог им праща Сина Си, за да ги научи как да живеят (не по сметка и с омраза помежду си, а с любов), за да промени сърцата им.. А социалната им система в последствие е щяла сама да се промени по закона на скачените съдове..
Но този, който жадува власт и отмъщение не ще разпознае никога милостта която получава, защото я счита за слабост. Затова и я отхвърля. И така "месианския народ" предизвиква и разрешава разпването на Месията. 

И "наказанието" на Небето не закъснява: През 73 г. Римската армия срива Йерусалим до основи, включително и храма на Соломон. От еврейската държава не остава нищо. Така "избраният" народ е разпръснат задълго по лицето на земята в изгнание.. Чак до 1947 г., когато се опитва отново с измамни средства да си съгради нова държава. Отново без Божието участие и благоволение! Правейки същата грешка- "разпвайки" отново и отново Месията... работейки упорито за възцаряване на друг "месия"- заместител на неудобният им Иисус. Заради това вироглавство почти 2000 г. евреите са отхвърляни от своя повелител- Богът на Истината и предоставени на жестоко преследвани от другите народи, като кулминацията на този гнет завършва с холокоста по време на Втората световна война. 
Същевременно в противовес на целия този процес християнството получава своя шанс и се разпространява изсред народите, оформяйки лика на нова цивилизация, започвайки от бившите си "екзекутори"- Рим и Константинопол. Това са времената, когато други припознават Месията и Помазаника, а не своите Му. Историята е категорична..

Каква е обаче връзката на тези събития с българската история? 

Връзката е, че ние също като евреите упорито отбягваме и не изпълняваме волята Божия! И то също многократно. Когато в България през 10 век започва разпространяване на богомилското учение, чийто основоположник е един от синовете на цар Симеон, тогавашната (а и сегашната) управляваща върхушка и “свещеници” не разпознават в него ренесансовото си бъдеще. Така съзнателно или не те заклеймяват и отхвърлят Учението на истинското, ранното християнство, заменяйки го с вече подправеното, онова внимателно подготвеното, властимащото, изградено по подобие на светския модел, онзи модел, който трябваше структурно да бъде променен.

А именно апокрифните книги на ранното християнство, които ни учат как да извървим пътя към върховното си предопределение, показват как всеки може да общува директно със своя баща – Бога, без да има никаква нужда от посредници (освен единствено Синовното посредничество) и разкриват на всеки, че единствено вътре в човека е скрита истинската Христова сила, която може да ни води напред. Забележете, че с това учение България е останала в духовната история на Европа за онова време и че и сега се счита за люлка на учението на катари и албигойци.

Богомилите обаче са изгонени, ренесансът и реформацията се случват на Запад с всички последствия в момента за цялата цивилизация, а ние оставаме да се гърчим под ударите на византийци, татари и най-накрая за дълги векове под гнета на селджукските турци.
И всичко това, защото изневерихме на вярата си.Това е мисията ни. Българин означава да служиш на Бог, да изучаваш и да разпространяваш Словото Му. Орфей го е знаел..

Всъщност в късното си съществуване България е била истински свободна само за период от  някакви си 70 години.. 1868 г. е годината на църковната ни независимост, 1878 г- е годината на Освобождението, 1908 г. годината на Независимостта. А през 1918-та, с подписването на Брест-Литовски мирен договор между Четворния съюз (Германия, Австро Унгария, България,  Османската империя) и Русия, България тихо и неосъзнато попада в капана на обиграната световна дипломация, ставайки жертва на своята млада духовна и социална неопитност..

Едва след 1988 г. отново получихме своя шанс, но какво направихме? Отново си избрахме да тръгнем по възможно най-лошия път- този на духовния упадък. И резултатът отново е повече от очевиден – декларираната свобода отново е заместена от оковите на консуматорското мислене. Възложената ни мисия отново не се изпълнява. Какво ще се случва у нас отново решават други вместо нас: американски, руски, турски, европейски чиновници от всякъде си, осъществяват чрез "всесилните" тайни служби и многобройните български предатели своите лични интереси. Всички те отлично знаят, че бедните души се печелят лесно. Не са им нужни скъпи войни, а спускане на мъглява концепция без национална идея, съпроводена с методично и хронично ограбване и обезкървяване. Защото им е нужен народ, убеден че всеки и всичко може да бъде купено с пари. Ако не с пари, то с много пари.. По същата схема и южната ни съседка чрез нас последователно си проправя пътят към Брюксел- отколешна тяхна имперска мечта, превърната отдавна в техен национален интерес. И е съвсем естествено Европа да се опита да се защити чрез използване на предпазни клаузи, изолирайки ни, за да оцелее. Защото сме слабо развити и податливи на външни влияния (което е удобен "заден вход" за всякакви чужди на нея интереси). А сме такива, защото сме забравили мисията си. А тя е да изучаваме и разпространяваме Учението всред другите народи, заемайки истинското си място в глобалния свят- това на просветители.

Коренът на европейската цивилизация е в България

На Балканите орфизъм има шест века преди идването на гърците..

"Обичам културата на траките, техните митове, бог Дионисий, Орфей, всичко това древните гърци взимат от траките и го препредават на цялата европейска цивилизация.  
Но коренът е в България!"
Това заяви Кенет Гарет, фотограф на "National Geographic", който пристигна у нас, за да се заеме с най-новия си проект - тракийското злато и древните руини по българските земи. За две седмици той ще обиколи тракийските светилища в Казанлък, Страросел, Свещари и Перперикон. Гарет ще проучва културните традиции и чествания в България и ще ги свърже с корените им в древността.
"Тракийското злато е кандидат за корицата на "Нешънъл джиографик", каза 52-годишният фотограф. Кенет Гарет само потвърди това, което отдавна ни е известно, че гърците са присвоили тракийските ни митове и легенди и героичният ни епос, и ги представят пред света като свои. Защо обаче българските учени и историци мълчат по този въпрос? И по-лошо, някои от тях с мазохистични нотки в гласа обясняват, че намерените у нас древни предмети са дело на гръцки автори, защото траките нямали необходимата култура, за да ги изработят.
Без да споменават факта, че по времето, в което културата на траките е процъфтявала по нашите земи, гърците все още на са се появили на полуострова. Отново се получи парадокс - един чужденец ни каза това, което ние трябваше отдавна да отстояваме.

През 2004 г. публикувах книгата "Убийството на Орфей", в която доказах, че коренът на европейската цивилизация е тук, в България. Година по-късно Кенет Гарет потвърди тезата ми.
В България съществуват десетки книги за траките, Орфей и орфизма, но нито една от тях не дава пълна и завършена картина на древния култ, родил се по нашите земи, който по-късно се разпространява из Европа и дава началото на тайнствените братства и ордени. "Орфизмът е оказал влияние върху първите християни.
Някои от неговите (на орфизма) принципи остават запазени за различни тайни секти - от най.сериозните в езотерично отношение, като розенкройцерите и масоните, до най-опасните, като сциентоложката църква, например. Не бива да пренебрегваме също приноса му към най-важните течения в езотеризма: херметизма, учението на Верните в любовта, средновековното рицарство, сотериологията на митовете за свещения Граал и романите от 12 в., платонизма през Ренесанса и др.", пише Жан-Пол Корсети в книгата си "История на езотеризма и окултните науки".

Досега никой у нас обаче не си беше направил труда да провери верни ли са твърденията на Корсети и какво го е накарало да направи тези твърде смели изводи. Нашите автори се занимаваха предимно с въпроса има ли освен гръцки орфизъм и тракийски, и защо от него не са останали писмени свидетелства. В книгите на някои от тях се загатваше, че т.нар. тракийски орфизъм е по-древен, но не и факта, че е възникнал цели 6 века преди на полуострова да се появят гръцки племена. Така че да се разсъждава по темата кому принадлежи първоорфизмът - на гърците или на траките, бе нонсенс. В книгите си много от авторите-траколози буквално се извиняваха, че са имали дързостта да оспорят първенството на гърците. Което илюстрираше комплексите на българските учени, от които те все още не могат да се отърсят. С пасивността си те спомагаха за това Орфей и до днес да битува в пантеона на древногръцките герои. Всеки турист в Гърция може да си купи тениска, с изобразени върху нея Орфеус и Евридике и е логично да приеме, че и двамата са от гръцки произход. Което не е истина. Трябва ли и занапред да се примиряваме с тази подмяна и да изписваме тонове мастило, просейки извинение за доказани исторически факти?
Друг такъв факт е, че тъй наречените олимпийски богове - Зевс, Деметра, Хера, Хермес, Аполон, Афродита и пр. са тракийски божества, възкачени впоследствие от древните гърци на Олимп. Който не вярва, да прочете Херодот и другите древни автори, които политическата конюнктура тогава не е принуждавала да прикриват това.
Защо представят орфизма грешно?

Ако питате що е орфизъм ще ви отговорят, че това са танци на лунна светлина, вакханалии, сексуални оргии и наливане с вино. Такава картина за орфизма рисуват дори хора, които претендират да са негови изследователи. Абсурдът е пълен, защото, който изследва Орфей, се сблъсква с едни и същи източници - свидетелствата на неговите последователи, питагорейците, неоплатониците, древните философски школи, (а те всички се определят като орфически), плочки с надписи и папируси, открити при антични погребения и свидетелства за същността на орфизма. Тези първоизточници казват едно и също: орфизмът учи, че само чистите и праведните могат да се надяват на Божията милост. За никакви танци и вакханалии там не става дума. Нито пък за разчленяване на тялото на погребаните, което и до днес се приема за типично "орфическо погребение".
Но откъде идват тогава тези грешни представи за орфизма? Кой изработва кривото огледало, в което днес ни го показват? Трудно е да се посочи пионерът на деформациите, но моите изследвания показаха, че опитите за изкривяване на орфисткото учение започват още при появата му. Така както от самото начало на християнството тръгват и опитите за неговата подмяна с псевдохристиянство. Всички ереси от IV век насам са точно това - амбиция да се подмени заветът на Христос с негово уж подобие, но всъщност отрицание. От манихейството до десетките деноминации на протестанството или до най-перверзните днешни секти, опитите за представяне на нещо безумно за християнство продължават. Типичен пример в най-ново време е обществото на мормоните. Тяхната теория включва в себе си многобожие, изкривяване на библейския разказ, но се представя като най-чисто християнство. А самата им секта се нарича "Църква на Исус Христос на светиите от последните дни". Какво общо има с Христос тази организация, не е ясно. Целта на подмяната обаче е ясна - заблуждаване на масата от хора, особено в САЩ, където няма религиозни традиции, че това именно е християнството.
Точно по този начин и орфизмът е деформиран в най-ранни времена и представян като вакханалии и оргии. Целта е същата - у масовото съзнание да остане заблудата, че изповядва орфизъм този, който танцува бесовски или върши животински ритуали.  

Мой Бог е Любовта!

Как се извършва подмяната? 
Понякога самите хора в мнозинството си са готови да приемат по-приятния за тях вариант на развихряне на страсти. Въздържанието е много по-трудно. Тогава на помощ идват псевдоучители-орфисти (нещо като днешните мормони), които насочват множеството по посока на принизяващи духа ритуали, а не към истинското учение на Орфей. След време "изследователи", без никакво отношение към вярата, "легитимират" измамата, определяйки "научно" орфизма като вакханалия. С течение на времето връзката с истината се къса и днес дори да открием орфически артефакти, се мъчим да ги нагодим към една фалшива представа за орфизма.



Троянската война се води между траки. Орфей участва в похода на аргонавтите, който е преди Троянската война. Самата Троянска война се е състояла 13 в.пр. Хр. Войната за хубавата Елена се води между представители на Крито-минойската цивилизация (морската култура) и Троянската (континенталната култура), а гърците ще се появят цели 6 века след нея. И понеже Троя бе открита на територията на днешна Турция, трябва да уточня, че в нея не са участвали и представители на тюркски племена, защото днес съседите ни се опитват да докажат, че и те са имали дял в нея. Всъщност и двете култури се представляват от сродни народности - потомците на пеласгите, от които произхождат многобройните тракийски племена. Племената, чиито потомци са днешните гърци, се заселват доста по-късно върху земи, цивилизовани от траките.
Цялата територия на днешна Гърция от Солунско до Атина, както и островите, са били населени с тракийски народности. За това пишат Херодот и Тукидит. Последният обяснява как жителите на Атина и най-вече аристократите, до V век пр.Хр. още носели типичните тракийски прически с плитка отзад. Жреците на Атина не били гърци, а траки, изповядващи древни култове. Центърът на култа било градчето Елевсин, близо до Атина - родно място на жреческия род на Евмолпидите. А Евмолпидите произхождали от трака Евмолп, син на бореадата Хеона и морския бог Посейдон. Интересното е, че Евмолп се заселва в Елевсин, бягайки от тракийския владетел Тегирий, при когото първо бил отседнал, но нещо сгафил. Тегирий обитавал област малко на север от Атина, но на юг от Тесалия - тоест в сърцето на "Гърция". С други думи Евмолп се придвижвал от един тракийски град в друг около Атина.
За каква древна "Гърция" говорим тогава?

Истината е, че гърците много по-късно от епохата на Орфей са присвоили освен героичните епоси и битки на траките и религията им, заедно с целия пантеон от богове. Не по-малко любопитен е фактът, че единобожието се появява по едно и също време между средата на ХIV и средата на ХIII век пр.Хр. в Египет, в Палестина и в Тракия. В Египет фараонът Аменхотеп IV, наречен Ехнатон въвежда почит само към един Бог - Атон и прави революция в религията (всъщност връщане към забравеното единобожие, както вече уточнихме). Неговият опит е неуспешен и не издържа във времето, но стотина години след Ехнатон, Хермес Трисмегист продължава делото му. По това време Мойсей дава на народа си вярата в един Бог, Орфей - също. Тези съвпадения означават, че забравеният преди Потопа монотеизъм е "спуснат" пак и едновременно на основните народности по това време, а пророците на новата-стара вяра са именно Орфей, Хермес Трисмегист и Мойсей.
Из книгата "Убийството на Орфей".

На всички историци, които ще приемат скептично моята версия за същността на орфизма, предварително ще припомня написаното от Мирча Елиаде в неговия "Трактат по история на религиите": "Ето накратко с какви документи разполага историкът, който се занимава с религии: няколко откъса от една обширна жреческа литература, предавана устно (творение, принадлежащо само на определена социална прослойка); някои загатвания, открити в записките на пътешественици; материали, събрани от чужди мисионери; някои откъси от светската литература; няколко надписа и спомените, съхранени в народните традиции."

Налага се човек да прелисти стотици книги на древни и съвременни автори, да изучи съществуващите обреди, разпространени сред народа и затворените общества, за да си изгради своя картина за събитията, случили се по времето на Мойсей..

Капка Георгиева

Питагор не е грък

           

Изследвайки биографията на античния философ Питагор, винаги съм си задавал въпроса, защо той след завръщането си от странстванията в Египет, Финикия и Вавилон не отива да живее в Гърция или в родния си град на остров Самос, а отива в Южна Италия в град Кротон, който е бил повече етруски, отколкото елинска колония. Отговорът на този въпрос дойде неочаквано, но за това пък по категоричен начин, като срина на пух и прах гръцките идеологеми, наложени клишета и фалшификации на древната история. Дълбоко в себе си винаги съм се съмнявал, че Питагор е по произход грък, но липсваха доказателства за това.
    Ето какво посочва обаче авторът Божидар Динков в своя великолепен научен труд "ПЕЛАСГИТЕ ЕДНА ЗАГАДКА НА БАЛКАНИТЕ И ЕГЕИДА", изд. "Любомъдрие", гр. София, 1999 г.:
"..... Порфирий /Малх 234-305 г./ в книгата си "Животът на Питагор", говорейки за бащата на философа /Мнесарх/, отбелязва, че той бил тиренец, от тези тирени /тирсени/, които заселили Лемнос, Имброс и Скирос /тези острови били заселени с пеласги от Тракия/. Той произхождал от Самос, където бил роден и Питагор. В Самос се намирало едно от главните светилища на Хера Самоска или Пеласгийската Хера, което подсказва за съществуване на древен пеласгийски етнически слой.
   В биографичните си бележки за Питагор Диоген Лаерций посочва Самос за роден град на философа и той бил завладян от атиняните, след като изгонили оттам тирените. От Херодот знаем, че Самос участвал в съюза на дванадесетте йонийски градове, сред които имало и част от пеласги. Самос се отличавал от другите градове с особеното си наречие.
   Името Самос, което има пеласгийски произход, както вече бе отбелязано, ни дава едно научно доказателство, за да приемем, че едни от първите обитатели на острова са били пеласги-тирсени. Пак според Диоген Лаертски, Питагор имал двама братя - по-страши Евном и по-младши Тирен /вероятно наречен така според родния град на баща му - гр. Тир в Сирия/. 
    И накрая за да завършим тази глава, ще посочим и едно косвено доказателство за това, че някога островите покрай западното крайбрежие на Мала Азия са били населени с пеласги. По време на византийския император Лъв III, между 710 и 734 г. била извършена административна реформа, според която морската тема /област/ включваща егейските острови покрай западното крайбрежие на Мала Азия, била нарачена Егеос Пеласгос   /Aegeos Pelasgos/. И до тогава още се е помнела и съхранила традицията за пеласгийския етнос в Егеида. Помнели са и думите на Херодот /VII, 95/: "Островитяните и те били пеласгийски народ, който по-късно бил наречен йонийски по същата причина, както и преселниците от Атина - жителите на дванадесетте йонийски градове" ......".
    Майката на Питагор Партения /Питаида/ също е била местна от остров Самос и се е славела с необикновена красота. Тя била дъщеря на жреца от главния храм на Аполон и от рода на Анкей - древния основател на колонията на о. Самос. Според Ямвлих Халкидски, той също извежда родословието на майката на Питагор от рода на Анкей - вожд на племената на лелегите /според някои те са преселници от Атлантида!/, населяващи крайбрежието на Елада до идването на гръцките племена в историческо време. Съгласно Аполоний Родоски, Анкей е един от участниците в похода на аргонавтите /"Аргонавтика" I, 188/.
   Теопомп и Аристоксен считат Питагор /според родословието на баща му/ за тиренец /етруск/ от един от островите в Егейско море, откъдето в последствие тиренците били изгонени от атиняните /вероятно отново се има предвид остров Самос/. Тази версия, вероятно е свързана с това, че етруските в очите на гърците били носители на тайнствено религиозно учение и етруския произход на Питагор обяснява неговата собствена религиозна доктрина. Заедно с това то обяснява и неговата неочаквана емиграция именно в Италия, където се установяват етруските /троянците; траките дардани/ водени от цар Еней след падането на Троя. Кротон, където се установява Питагор е бил етруски град.
   Порфирий в "Животът на Питагор" посочва, че баща му Мнесарх е от град Тир и е тиренец, от тези, които се заселили на остров Лемнос. От Лемнос той ходил по работа в Самос, останал там и получил гражданство и се оженил там за Партения /Партенис/ от рода на цар Анкей. А когато ходел по търговски дела в Италия, винаги взимал и малкия Питагор със себе си......
   На о. Самос освен Питагор са родени също и философа Епикур и математика Аристарх.
   Важен факт е, че Питагор е бил ярък последовател на древните учения на Орфей и Хермес, обогатени с египетските мистерии, мистериите на Кабирите от о. Самотраки и халдейската езотерична наука и номерология. Сред учениците му е имало също траки и скити, като например известния жрец и духовен учител Залмоксис, обожествен по-късно от гетите. Именно от него тръгва традицията в Северна  България за отшелнически и мистични практики в светилища, пещери и скални манастири, което по-късно преминава и в православното християнство - школата на исихазма......
   И така става ясно, че великия философ и математик, който гърците си приписват най-нагло, че е грък и елин, се оказва с пеласгийски и тракийски произход! Древните автори и традицията са ни оставили ясни сведения, че предгръцкото население на днешна Гърция /в това число и прилежащите острови/ са били древния автохтонен народ на пеласгите и техните родственици траките, които също са автохтонни, като тези народи не са изчезнали, както им се иска на някои. Ние българите сме носители на техните гени, история, култура, духовност и традиции!.....
    Въпросът с предгръцкото автохтонно население на Балканите - траките и пеласгите не опира само до етническия произход на "гръцкия" философ Питагор. Този въпрос е фундаментален, въпреки, че елегантно се заобикаля и премълчава от гръцките учени.



                            






Лемноската каменна стела с пеласгийска писменост /подобна на тази на фригийската и етруската/; разчетена е от акад. Владимир Георгиев, който успя също да разчете и етруската писменост още през 1971 г.
         
    



Източник: http://doktora757.blog.bg/history/2014/09/06/.1294956