Има послания, които отправяме към децата си ежедневно, без дори да се запитваме какво се крие зад тези клиширани фрази.
Бихме могли да помислим какви чувства предизвикват те у малкото същество срещу нас.
Ето ги и тях! Изразите, които съм се зарекла да НЕ казвам на сина си, или нещата, които да НЕ правя. Защото са объркващи, защото могат да наранят или обидят, защото не решават нищо..
„Ако не направиш това и това, няма да те обичам.“
Защо детето трябва да заслужи нашата обич посредством поведението си? Нима не го обичаме винаги и при всякакви условия? Питам се колко ли бих натъжила детето си, ако с подобен род изявления подлагам на съмнение обичта си към него.
Аз ще те обичам каквото и да става, мое малко съкровище, но сега просто ти се сърдя, защото не стоя мирно до мама и се опита да направиш куп поразии. Установих, че всъщност децата много добре разбират кога са прекалили и са склонни да се извиняват, ако са разстроили мама. Така че, тук по-скоро бих казала: „Няма да ти говоря!“, вместо „Няма да те обичам вече“.
„Айде сега едно за мама, сега едно за тати…“
И така, докато не включим в ритуала поне половината рода. Подобно е и превръщането на лъжичката в самолет, хеликоптер или друго атрактивно явление. Храненето е необходимост и удоволствие, а не неприятно задължение. Ако детето ми не харесва настърганите ябълки, които всячески се опитвам да му пробутам, значи няма да яде настъргани ябълки.
След време може и да му харесат, на кубчета например, но не сега. Сега ще му дам това, което обича, без увещанията, че яде заради мама, тате и компания.
„Нека децата да ти се смеят!“.
На какво учи това така популярно изречение? Първо, трябва постоянно да внимавам какво правя, защото мнението на околните е най-важно. Второ, присмивай се на дете, винаги когато чуеш някой да му казва израза по-горе. Ужасно! Не искам детето ми да приема себе си за потенциален обект на подигравки, пък било то и заради лошо поведение навън.
Още по-малко, бих го учила той самият да се присмива на някого. Колко по-добре би било да се опитаме да възпитаваме уверени в себе си деца, които да уважават и чувствата на другите.
„Бъзливец/бъзливка!“ и всяко друго определение, отнасящо се до страховете у детето. Отново опираме до въпроса с подигравките.
Няма нищо по-жестоко и нараняващо детската душа от обидите, идващи от собствените му родители. Ако детето ми се бои от нещо, аз ще му обясня, че няма нищо страшно.
Ще го хвана за ръка и ще отидем заедно в тъмното; ще му помогна да преодолее страха си от някоя висока пързалка; ще му покажа, че бръмбарите просто си бръмчат и няма да му направят нищо лошо. И НИКОГА няма да го нарека „страхливец“!
„Сега ще я набием тази непослушна маса!“.
Детето се удря в масата и се разплаква, а аз от своя страна започвам да налагам „лошата маса“, че го е ударила. И каква полза? Освен че разумното ми поведение на възрастен е притеснително поставено под въпрос (не че има нещо нередно на моменти да изглеждаш глупаво), питам се как детето срещу мен тълкува цялата сценка.
А дали не си мисли (може би съвсем логично), че трябва да набие и някое другарче, ако то волно или неволно го удари? И защо изобщо е нужно да има виновни, ако се случи нещо неприятно? Струва ми се по-лесно и естествено просто да гушнем и успокоим детето (без излишни дози състрадание и драма, от които децата се натъжават още повече) и да го уверим, че скоро ще му мине. Да не говорим, че думи като „бой“, „бия“ и други подобни, навяващи насилие, а още по-малко самото насилие, най-добре да са табу за всеки родител!
„Пази се от това (бездомно) куче, ще те ухапе!“.
Виждала съм деца, които изпадат в истинска истерия при срещата си с куче на улицата. Или други, които хвърлят камъни или каквото имат под ръка по преминаващи покрай тях бездомни животни. Защо?! Защо учим децата си да се страхуват от животните? Защо им вменяваме, че уличните кучета и котки са мръсни, лоши и опасни и тях спокойно можем да нараняваме? Защо, ако майката се бои от големи породи кучета, например, нейното дете също трябва да изпитва страх? Ако аз имам страхове, те са си мои, не на моето дете.
„Ако не слушаш, ще те дам на кучето/мечката!“
Или още по-фрапантните заплахи с полицая, лелката от детската градина, лекарят или други лица, представители на истинско зло за малчуганите! Съгласна съм, че понякога родителското търпение и опитите за вразумяване на хлапето се изчерпват, но се питам дали е нужно да показваме собственото си безсилие с подобни небивалици. Невъзможността ни да се справим в ситуация, заплашваща да доведе до бясно тропане с крачета, истерия или неистов плач, ни принуждава да повикаме на помощ сатанизираните образи на животни и хора. А после? После се питаме защо децата ни ненавиждат посещенията при личния ни лекар и защо, за Бога, не могат да свикнат с детската градина (естествено, въпросът с детските заведения и обгрижването на децата в тях е твърде деликатен, но все пак и ние не помагаме много, прибавяйки към образа на „госпожата“ още негативни щрихи).
А какво, ако изберем друг подход, без заплашване, без всяване на страх? Аз обяснявам на сина си защо поведението му не е правилно, повтарям хиляди пъти как трябва и как не, обявявам ясно, ако му се сърдя, карам го да се извини, или иначе казано, разговарям с него. И никога, ама никога не го заплашвам с нищо и никого. Така, животните си остават добри, а въпросните професии са спасени от заклеймяване. А аз отглеждам моето дете с надеждата, че не съм насадила у него омраза и страхове към заобикалящият го свят.
И с ясното съзнание, че още е твърде рано за равносметки дали аз и баща му се справяме прилично като родители и че по всяка вероятност и нашите методи не са достатъчно добри.
Защото в някои моменти ни трябва единствено колосално количество търпение. А също и да си напомняме постоянно, че важни са сигналите, които ни дават децата, а не стереотипите.
Автор: Марина Илиева
