Какво трябва да спестим на детето си.

Има послания, които отправяме към децата си ежедневно, без дори да се запитваме какво се крие зад тези клиширани фрази.
Бихме могли да помислим какви чувства предизвикват те у малкото същество срещу нас.
Ето ги и тях! Изразите, които съм се зарекла да НЕ казвам на сина си, или нещата, които да НЕ правя. Защото са объркващи, защото могат да наранят или обидят, защото не решават нищо..

„Ако не направиш това и това, няма да те обичам.“
Защо детето трябва да заслужи нашата обич посредством поведението си? Нима не го обичаме винаги и при всякакви условия? Питам се колко ли бих натъжила детето си, ако с подобен род изявления подлагам на съмнение обичта си към него.
Аз ще те обичам каквото и да става, мое малко съкровище, но сега просто ти се сърдя, защото не стоя мирно до мама и се опита да направиш куп поразии. Установих, че всъщност децата много добре разбират кога са прекалили и са склонни да се извиняват, ако са разстроили мама. Така че, тук по-скоро бих казала: „Няма да ти говоря!“, вместо „Няма да те обичам вече“.

„Айде сега едно за мама, сега едно за тати…“
И така, докато не включим в ритуала поне половината рода. Подобно е и превръщането на лъжичката в самолет, хеликоптер или друго атрактивно явление. Храненето е необходимост и удоволствие, а не неприятно задължение. Ако детето ми не харесва настърганите ябълки, които всячески се опитвам да му пробутам, значи няма да яде настъргани ябълки.
След време може и да му харесат, на кубчета например, но не сега. Сега ще му дам това, което обича, без увещанията, че яде заради мама, тате и компания.

„Нека децата да ти се смеят!“.
На какво учи това така популярно изречение? Първо, трябва постоянно да внимавам какво правя, защото мнението на околните е най-важно. Второ, присмивай се на дете, винаги когато чуеш някой да му казва израза по-горе. Ужасно! Не искам детето ми да приема себе си за потенциален обект на подигравки, пък било то и заради лошо поведение навън.
Още по-малко, бих го учила той самият да се присмива на някого. Колко по-добре би било да се опитаме да възпитаваме уверени в себе си деца, които да уважават и чувствата на другите.

„Бъзливец/бъзливка!“ и всяко друго определение, отнасящо се до страховете у детето. Отново опираме до въпроса с подигравките.
Няма нищо по-жестоко и нараняващо детската душа от обидите, идващи от собствените му родители. Ако детето ми се бои от нещо, аз ще му обясня, че няма нищо страшно.
Ще го хвана за ръка и ще отидем заедно в тъмното; ще му помогна да преодолее страха си от някоя висока пързалка; ще му покажа, че бръмбарите просто си бръмчат и няма да му направят нищо лошо. И НИКОГА няма да го нарека „страхливец“!

„Сега ще я набием тази непослушна маса!“.
Детето се удря в масата и се разплаква, а аз от своя страна започвам да налагам „лошата маса“, че го е ударила. И каква полза? Освен че разумното ми поведение на възрастен е притеснително поставено под въпрос (не че има нещо нередно на моменти да изглеждаш глупаво), питам се как детето срещу мен тълкува цялата сценка.
А дали не си мисли (може би съвсем логично), че трябва да набие и някое другарче, ако то волно или неволно го удари? И защо изобщо е нужно да има виновни, ако се случи нещо неприятно? Струва ми се по-лесно и естествено просто да гушнем и успокоим детето (без излишни дози състрадание и драма, от които децата се натъжават още повече) и да го уверим, че скоро ще му мине. Да не говорим, че думи като „бой“, „бия“ и други подобни, навяващи насилие, а още по-малко самото насилие, най-добре да са табу за всеки родител!

„Пази се от това (бездомно) куче, ще те ухапе!“.
Виждала съм деца, които изпадат в истинска истерия при срещата си с куче на улицата. Или други, които хвърлят камъни или каквото имат под ръка по преминаващи покрай тях бездомни животни. Защо?! Защо учим децата си да се страхуват от животните? Защо им вменяваме, че уличните кучета и котки са мръсни, лоши и опасни и тях спокойно можем да нараняваме? Защо, ако майката се бои от големи породи кучета, например, нейното дете също трябва да изпитва страх? Ако аз имам страхове, те са си мои, не на моето дете.

„Ако не слушаш, ще те дам на кучето/мечката!“
Или още по-фрапантните заплахи с полицая, лелката от детската градина, лекарят или други лица, представители на истинско зло за малчуганите! Съгласна съм, че понякога родителското търпение и опитите за вразумяване на хлапето се изчерпват, но се питам дали е нужно да показваме собственото си безсилие с подобни небивалици. Невъзможността ни да се справим в ситуация, заплашваща да доведе до бясно тропане с крачета, истерия или неистов плач, ни принуждава да повикаме на помощ сатанизираните образи на животни и хора. А после? После се питаме защо децата ни ненавиждат посещенията при  личния ни лекар и защо, за Бога, не могат да свикнат с детската градина (естествено, въпросът с детските заведения и обгрижването на децата в тях е твърде деликатен, но все пак и ние не помагаме много, прибавяйки към образа на „госпожата“ още негативни щрихи).
А какво, ако изберем друг подход, без заплашване, без всяване на страх? Аз обяснявам на сина си защо поведението му не е правилно, повтарям хиляди пъти как трябва и как не, обявявам ясно, ако му се сърдя, карам го да се извини, или иначе казано, разговарям с него. И никога, ама никога не го заплашвам с нищо и никого. Така, животните си остават добри, а въпросните професии са спасени от заклеймяване. А аз отглеждам моето дете с надеждата, че не съм насадила у него омраза и страхове към заобикалящият го свят.
И с ясното съзнание, че още е твърде рано за равносметки дали аз и баща му се справяме прилично като родители и че по всяка вероятност и нашите методи не са достатъчно добри.

Защото в някои моменти ни трябва единствено колосално количество търпение. А също и да си напомняме постоянно, че важни са сигналите, които ни дават децата, а не стереотипите.

Автор: Марина Илиева

Дреболиите

Разпознаваме ги понякога и интуитивно – те вървят, хванати за ръка, говорят си нещо, смеят се, гледат се влюбено.. Излъчват щастие.

А са заедно толкова отдавна!...

Вероятно сме си задавали и въпроса каква е тайната на щастливите двойки и как са успели да съхранят любовта помежду си. Много и разнородни са причините, но има и някои простички правила, с които можем да започнем, за да поддържаме жива романтиката и интимната близост. Ето няколко неща, които правят ежедневно истински щастливите двойки:

Вечер си лягат едновременно
Помните ли онова време, когато току-що сте започнали да се срещате и очаквате с нетърпение да легнете един до друг? Заспиването по едно и също време е необходимост. Може на единия да не му се спи, а другият да е уморен. Щастливите двойки обаче си лягат едновременно, дори единият да заспива по-късно. Прилагайте го.

Намират общи интереси
Той вероятно не може да сподели вашата страст към пазаруването, а вие не бихте гледала с неговото удоволствие мач от Шампионската лига. Но е много важно да ви харесва да прекарвате времето си заедно. Да намирате общи интереси. Няма значение дали става въпрос за танци, приготвяне на супа, пътуване, тренировки, гледане на тв сериал, туризъм.. – просто избирайте дейности, на които може да се насладите и двамата.

Държат се за ръце
Щастливите двойки винаги търсят близостта. Най-елементарната проява на грижа е по време на разходка да се държите за ръце или пък жената да обхване мъжа през кръста, да сложи глава на рамото му... Важно е да сте един до друг, когато разглеждате нещо или пък си правите селфита, да се докосвате при всяка възможност, а не единият от вас да се мотае някъде назад или напред.

Избягват да си мърморят един на друг
Щастливите двойки концентрират вниманието си върху хубавите неща, които прави партньорът им. Вечното сърдене, мърморене, заяждане и критика не е най-добрият начин да се завоюва нечие сърце, особено мъжкото. Ако нещо ви безпокои, просто намерете начин и време да поговорите и да изясните ситуацията, а не между вас да остават недомлъвки. Вместо да започнете да решавате проблемът с критика, използвайте градивния подход. Например, ако вашата половинка прекалено много прекарва зад компютъра, пробвайте заобиколно да му напомните: „(Вашето специално обръщение), скучно ми е без теб. Ще ми правиш ли компания...ще ме размачкаш ли и т.н.?“

Казват „Обичам те“ при всяка среща и раздяла
Преди да тръгнете на работа сутринта, целунете нежно вашия партньор и му кажете колко много го обичате. Когато той се прибере след работа, направете същото. Хората забравят, че дори най-незначителните на пръв поглед прояви на любов и внимание оказват колосално влияние върху атмосферата в двойката. Започвайте деня с жест на любов – това е верният подход.

Правят си срещи
Спомнете си как сте го правили в началото на връзката и как сте се вълнували преди среща. Уреждайте си срещи и сега – примерно след работа, за да отидете на разходка, ресторант, кино или в мола. В срещата винаги има нещо романтично. Гответе се старателно за срещите – огледайте се пред огледалото, не забравяйте червилото и парфюма. Насладата на компанията на другия е един от важните секрети на любовта.

Заобикалят рутината
Във вашите отношения не трябва да има баналност. Вземайте спонтанни решения, удивлявайте се един на друг, устройвайте си весели изненади, търсете способи по нов (или позабравен стар) начин да прекарвате времето си заедно.

Изключват телефоните си
Разбира се, че го правят. Когато искат да са само двамата. Нищо, че ще има пропуснати "важни" разговори. С изключен мобилен телефон отдавате 100 % от вниманието си на вашия любим. Ако сте си у дома – поставете на пауза социалните мрежи Instagram, Facebook, Twitter. И те винаги могат да почакат. Човекът до вас трябва да получи пръв вниманието ви!

Умеят да се извиняват
Процеждайки през зъби неохотно "Съжалявам" или да креснете в лицето гръмогласното „Извинявай“ е отличен способ да провокирате още една кавга. Учете се искрено и от сърце да искате прошка. За това е достатъчно да продължите извинението с думите: „Съжалявам, защото...“ Опитът показва, че с тази добавка вашите думи стават по-убедителни. Не се стеснявайте да показвате искрените си емоции (важи предимно за мъжете и властните жени) и задължително упоменете, че занапред ще се опитате да избягвате подобни ситуации. Разбира се, като това не трябва да остава само на думи.

Подбират изразите си
Старайте се да избягвате думи като „абе, който и да е“, „все ми е едно“, „както искаш“.. Казвайки ги, вие прехвърляте отговорността на вашия партньор и демонстрирате своята незаинтересованост.

Да, дреболии са, но... липсата им е в състояние да ни вгорчи живота.

Източник:
www.anna.bg

Всеки се ражда творец

Гениалните умове обсъждат идеи.
Интелектуалните умове обсъждат събития.
Посредствените умове обсъждат хора.

Елинор Рузвелт

 

По мечтите им ще ги познаете..

Всеки се ражда творец. Свободен.. Но не всеки дръзва да твори.
Постепенно свободомислещите хора започват да се развиват встрани от обществото, в периферията, където структурата и хаоса се пресичат. Те прегръщат непознатото, често пъти живеят на ръба и далече от контрола на институциите и от поведението, възприемано като нормално. Тези натури не са в плен на преобладаващия мироглед и не се страхуват от промяната.
Ето няколко неща, които творческите личности знаят:

- Съзидателността е по рождение. Всеки човек се ражда творец, но институционалното образование го лишава преднамерено от тази негова естествена склонност, моделирайки го в рамките на обществените възгледи. Учениците не се мотивират да мислят извън тези параметри – те просто следват учебните програми, които ги канализират към висши учебни заведения чрез система от изпити и накрая стават част от работната сила. Съзидателността си остава скрита вътре в нас, а това образование ни учи как да я забравяме или подминаваме без дори да я забележим у себе си.

- Груповото мислене и „моралът на стадото“ са тихия враг на свободомислещия човек. Доста хора несъзнателно следват ритъма на тълпата. И докато се упояват от груповото мислене, те губят силата да се застъпват за автентичността на собствения си ум, започват да съдят хората според общественото мнение и така се превръщат в обременени индивиди. Колкото по-малка е групата от съмишленици, в която  сте попаднали, толкова по-фокусирани са мислите ви. Груповото мислене може да бъде и градивен процес, но само когато то не е несъзнателно и заблудено.

- Разсъждението в перспектива е ключов момент. Защото всичко е въпрос на гледна точка. Дори и най-закостенелите догми могат да се променят, когато достигнат до нова възможност. Единствено чрез промяна в мисленето това, което обикновено се счита за загуба, може да бъде видяно като нов шанс. Нещастието може да се трансформира като житейски урок, проблемът може да превърне сам себе си в решение, а провалът – в перспективна възможност за постигане на успех. Когато мислим "извън кутията" , ние знаем, че винаги има повече от една гледна точка за всяка определена ситуация. Промяната на мисленето е просто поглеждане на нещата под друг ъгъл.

- Знанието е постоянно променяща се величина. Консервативните, авторитарните, религиозните и институционалните структури се противопоставят на промяната, защото считат своите познания и възгледи за абсолютни. Дори и науката често попада в тези капани. Човекът без предразсъдъци обаче е сигурен в едно– че знанието се променя, и че днешните истини може да се окажат утрешни лъжи. Широко скроените личности бягат надалеч от организации, твърдящи, че знаят много или по-лошо – че знаят всичко. Човечеството няма и най-малка представа за света, живота и вселената като цяло, въпреки големият скок "в бъдещето" чрез науката.

- Напредничаво мислещите виждат отвъд собственото си съвремие. Обикновено това са хора с големи идеи и ново виждане за нещата, предпочитащи нестандартното, различното, често са неразбрани, готови са да изследват непознати територии и преследват цели, които за околните са нереални. Защото всички останали гледат на света през призмата на своето настояще и не могат да прескочат отвъд тези граници.

- Свободомислещите са постоянно готови да се борят срещу натиска на институциите. Обществото владее две големи сили. Едната е контролът, осъществяващ се от горе надолу и предаващ се йерархично чрез институциите. Именно тази сила необременените личности отказват да приемат. Те постоянно противодействат на институционалния натиск за придържане към правилата и нормите в обществото.
Другата мощ е промяната, която се изгражда отдолу нагоре от определени личности, и която постепенно се приема от по-големите социални структури. Една новаторска идея, която се е зародила в главата на свободомислещ човек от периферията на обществото, може да бъде възприета и разпространявана, подобно на вирус, докато се превърне в норма. Това е социален закон.

- Друг съществен подход на освободената натура е възприятието. Философите спорят за природата на възприятието от векове. Някои твърдят, че то дава реалистична представа за външната реалност, докато други - че възприятието е силно повлияно и фиксирано от собствените знания и вярвания на хората. Всъщност, и двете школи са класически пример за цветно възприятие.
Един пример: За ескимосите това, което изглежда като чисто бяло, може да бъде само един от нюансите на този цвят. Те на практика живеят в почти чернобял свят и са се научили да правят разлика между нюансите на бялото, дори имат думи, с които описват това "бяло разнообразие". Възприемането е различно, а оттук – и реалността.

Съзидателните хора разбират, че възприятието е определено и ограничено от собствения мироглед, и че то може да бъде променяно. Затова не е учудващо, че днес много напредничави личности се обръщат към древните култури, които са изучавали този психичен процес в продължение на хилядолетия.

Здравка Трайкова 
по материали на thespiritscience.net