Ние живеем в общество, доминирано от нещастни хора. Сигурен съм, че ако тази планета оцелее след всичките ни глупости, внуците ще ни питат: „Как сте издържали да сте толкова нещастни?” За нас обаче това си е обичайно състояние. Свикнали сме с него, както гробарите привикват със смъртта и тя не им прави впечатление. Става част от живота им. Затова могат да се дадат различни примери, но аз искам да се спра там, където темата е много чувствителна.
Спомням си, че когато плувахме в бурните води на пубертета, си говорехме за това, че един ден ще се оженим. Още тогава зрялата сигурност на бъдещото нещастно мислене се опитваше да се прокрадне в главите ни, най-често в образа на по-отворени батковци. Един казваше: „Абе, просто рано или късно ти идва времето и се прежалваш.” И аз се чудех какво има да се „прежалваш”? Да не те водят на заколение? Все едно, че правиш някакъв огромен компромис със себе си, защото така трябва – всички са се „прежалили” и ти да се „прежалиш”. А и да не ти натяква родата… Други казваха: „Ами, трябва да се пробва. Живеете няколко години и ако си паснете – жените се, ако ли не – сменяш с друга.” Тази логика ме учудваше не по-малко. Казвах си: „Абе, това да не е прахосмукачка. А и дори и да беше прахосмукачка, никой не би ти разрешил да я пробваш за няколко години, а след това да я върнеш. Все пак става дума за човешки същества, сърцата на които не могат да бъдат превръщани в магазин за обувки. Мериш – не стават. Мериш – стават, ама нещо не ти харесва цветът. На други сводът им те притиска. Трети са удобни, но малко демоде. И т.н.” Най-гадната логика обаче беше и най-разпространена: „То, така или иначе, след известно време ще си писнете…” Към тези думи по-възпитаните хора прибавяха: „Любовта си отива, но остава уважението. Трябва да има компромиси.” Все едно ми казваха: „Сладоледът свършва рано или късно, но от фунийките има колкото искаш.” Не можех да разбера как така свършва любовта. Тогава осъзнах, че имам сериозен проблем с обичайното мислене, което съвременният свят ни представя. С течение на времето това усещане се засилваше все повече и повече и засягаше всякакви сфери от живота. Добре че, Добрият Бог ми се откри. Иначе кой знае как бих живял, търсейки път сред всички тези глупости.
Сега всичко е станало много по-лошо от тогава. Все повече хора смятат, че бракът не си струва. Че е просто подпис. Повече от всякога се говори за любов и повече от всякога тя липсва. Не знам дали някой прави статистика на разводите, но съм сигурен, че тя е ужасяваща. Браковете не просто се разпадат. Много често те са предварително заложени като разпадащи се, тъй като изобщо не започват. Колкото и да е парадоксално, да си щастлив е демоде.
За нас е много важно да се запитаме защо става така, защо бракът е толкова трудно осъществим в днешно време? Отговорът е, защото с душите си сме ослепели за другия. С телесните очи го виждаме, но с душите си не. Кой „друг” ли? Бог и ближния, в любовта към които са заключени всички заповеди. Онова, което ни заслепява, е нашият егоизъм. И често виждаме другия не като личност, а като обект за консумация. Ние живеем в консуматорско общество и такава е нашата представа за щастие. И когато изконсумираш един обект, не ти остава нищо друго, освен да се насочиш към друг, който по-добре би удовлетворил твоите желания. Това е причината за много от разпадащите се или въобще неосъществили се бракове, които е модно да се наричат просто „връзки”. Това е и причината за нарасналия интерес към източните религии. В тях няма личен контакт с Бога, няма Бог. Ти си бог. Точно както дяволът излъгал някога Адам и Ева в Райската градина.
Има нещо, което доскоро беше съвсем очевидно – любовта прави човека щастлив, а липсата й – нещастен. Не мога да разбера как е станало така, че сме ослепели дотолкова, че да объркваме понятията и да мислим, че страстите ни могат да ни направят щастливи. И че вечната любов е само за наивници. Това не е вярно. Дори всички да повярват, че страстта носи утеха, пак няма да е вярно. Един познат казваше: „Тези, които не вярват във вечната любов, са просто неудачници, които не искат да си признаят, че са сгрешили.”
И така, решаването на проблема започва с осъзнаването на нашата духовна слепота. И тогава ще завикаме, както Йерихонският слепец към Христос: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” (Лука 18:38). Хората често се питат как трябва да подходи човек, за да може да бъде щастлив в брака. Първото и важно условие, според мен, е да се обърне към Бога: „Смили се над мен!”. Нищо не може да стане без Христос и чрез Него става всичко. Разбира се, ще се намерят хора, които да ни смъмрят. Да кажат, че това, което е съществувало някога, сега не може да бъде. Но ние, също както слепеца, трябва да продължим да настояваме още по-твърдо: „Сине Давидов, смили се над мен!” (Лука 18:39). И тогава и на нас Христос ще каже: „Прогледни! Твоята вяра те спаси!” (Лука 18:42).
А какво ще види човек, когато прогледне с духовните си очи ли? Разбира се – Христос и ближните! Ще ги види не такива, каквито изглеждат те през очите на егоизма, а каквито ни ги показва вечният живот в Христовата светлина. Защото бракът не е просто подпис, както си мислят някои съвременни хора. Той е мистичен съюз между трима – Христос Любовта и двамата влюбени. А такъв съюз продължава и във вечността.
Християнският брак не може да бъде полаган на страстна основа. Тук не става въпрос просто да се приберете, да си направите деца и да се разбирате някак си. Става дума за това двама души да поискат да пребивават във вечността заедно. Не просто да живеят до дълбоки старини заедно, а връзката им тук да е начало на вечността. Разбирате ли какво казвам? Бракът в истинският му смисъл е предвкусване на Рая. Дръзко е да се говори за Рая, но според мен, в него човек ще изпитва насладата на любовта като гледа лицето на Бога и лицето на ближния и това ще му носи неизказана радост. Бог е благословил човека още оттук да се готви за това и чрез брака. В това съжителство двама души стават едно. Както са едно хората в Църквата Му (Истинската!). Но стават едно в Христа, защото заедно гледат към Него. В това няма място за егоизъм. За да се случи, човек трябва да може да отдаде целият себе си на другия. Защото нашата вяра е и в това да носим кръста си след Христос. Тоест, ако искаме да сме християни, трябва да разбираме любовта като себежертва (жертваш си Егото. "Егото" НЕ Е "Аз-ът!). Ако човек иска да вкуси от сладките плодове на Възкресението, трябва да е положил и Кръстната (себеотдаващата) саможертва в живота си.
Ние често харесваме себе си и не виждаме останалите. Но когато успеем да ги видим, ще разберем, че те са Божи образ и подобие, а не трябва да бъдат наш образ и подобие. Ние често имаме тиранични претенции към другите и сме твърде снизходителни към себе си. А трябва да е точно обратното – да сме снизходителни към другите и много строги към себе си. Тогава се появява в сърцето великата Любов и ставаме възлюбени. Ако не можем да живеем по този висш модел, то нека поне претенциите към нас и другите да бъдат еднакви.
Има и друго важно нещо. Понякога хората вярват в брака такъв, какъвто го представя Църквата. Но нямат достатъчно търпение да изчакат Божията воля. Искат да получат всичко веднага. И понеже не им се чака си “измислят” някой партньор. Някак си го нагаждат за известно време към себе си, натоварват го с претенциите си, а после всичко се разпада. И тогава казват: “Той не е такъв, за какъвто се е представял.” А то всъщност той не е такъв, за какъвто ти си си го представял. Това е друг духовен парадокс. Често човек предпочита халюцинациите пред виждането на духовната реалност.
Любовта е Божи дар. Ако Бог иска – ще ти даде. А ние знаем, че Той го иска! Той е благословил брака в Кана Галилейска и Сам е казал: „Не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Тоест, Бог иска ние да имаме своя сродна душа. Някой, който не просто е подобен на нас, а става „една плът” заедно с нас. Но може и да има основателна причина да се бави или да не ти го дава. Трябва търпение. Ние живеем в едно време, в което хората непрекъснато искат всичко да им се случва на момента. Като в магазин за бързи закуски… А вместо това човек трябва да отдаде себе си на Христос-Любовта със смирена молитва. Да кажеш на Бога с покаяние: “Виж, аз сам няма да се оправя – Ти направи така, както решиш, че е най-добре за мен.” И Бог ще чуе такава молитва, защото Той не иска човекът да се мъчи, а да бъде щастлив. И чрез любовта да се издига към Него. Защото Бог е Любов! Трябва и вяра. Вярата има и форма на доверие. Да знаеш, че Бог ти желае най-доброто много повече, отколкото ти сам си го желаеш. И че това, което Бог ти е приготвил, е много по-добро, отколкото дори можеш да си представиш. Затова трябва да се молим да бъде „Неговата воля”, а не да Му натрапваме нашата. Тоест, да не става така, както шеговито казвал св. Амвросий Оптински:
„С уста – да бъде Твойта воля,
а на дело – АЗ каквото кажа, моля!”
Цял живот да мислим, не можем да измислим нещо по-добро от това, което Любовта ни е приготвила. Всичко, което Бог дава в нашия живот, е повод за спасение. Бракът също трябва да бъде такова нещо – повод за спасение.
Затова и християнският брак е наречен "це ломъдрен". И особено важно е човекът, който го желае, също да бъде целомъдрен в мислите и желанията си. Търсейки своята половинка в живота, да си каже: “По-добре нищо да не преживея, отколкото да оскверня образа на Любовта, който Бог е дал на човека.” Бог благославя целомъдрените. Като казвам целомъдрени, нямам предвид такива, които гледат на всички хора като на развратници. Има и такова псевдоцеломъдрие, изпълнено с осъждане и лицемерие. Говоря за целомъдрие не просто на тялото, но и на помислите, и на сърцето-съкровено.
Християнският живот е щастлив. Днес хората в света имат толкова суетни удоволствия, но въпреки всичко са нещастни, защото нямат Извора на любовта – Христос. Ако искаме да получим вечната перспектива на любовта, трябва да се молим на дошлия при нас Бог най-вече да ни отърве от слепотата на егоизма. И тогава ще прогледнем за онова, което ще трябва да гледаме в този и в другия живот – Бога и ближните.
Именно тази вяра ще ни спаси.
Владимир Дойчев
Източник: http://pravoslaven-sviat.org/2014/09/29/za-braka-i-proglejdaneto/
