Ревността е болестта на безумеца.
Пиер дьо Бомарше
Ревността е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение.
Ревността обхваща целия диапазон от чувства, които изживява измаменият любовник до тревогите на мъжа/жената, които усеща, че обичаният от него човек е предмет на твърде голямо внимание от страна на друг човек.
Съществуват най-различни видове поведение на ревност, като се започне от приетото за нормално и се стигне до патологичното.
Източникът й обаче винаги може да се открие в един централен мотив – страх, че предметът или предполагаемият предмет на любовта може да предпочете трета страна.
Поводите за ревност са най-различни и понякога съществуват само във въображението на ревнивеца, който неправилно тълкува и преувеличава постъпките на обекта на своята страст. Ревнивецът търси изключителни права и разглежда любимият си като същество без всякаква свобода или собствен живот.
В желанието си да го задържи, той се стреми да затвори обекта си в психологически затвор, изграден на определени правила, пълномощия и забрани, като вярва, че те биха му помогнали да упражнява духовна тирания.
Ревността обхваща целия диапазон от чувства, които изживява измаменият любовник до тревогите на мъжа/жената, които усеща, че обичаният от него човек е предмет на твърде голямо внимание от страна на друг човек.
Съществуват най-различни видове поведение на ревност, като се започне от приетото за нормално и се стигне до патологичното.
Източникът й обаче винаги може да се открие в един централен мотив – страх, че предметът или предполагаемият предмет на любовта може да предпочете трета страна.
Поводите за ревност са най-различни и понякога съществуват само във въображението на ревнивеца, който неправилно тълкува и преувеличава постъпките на обекта на своята страст. Ревнивецът търси изключителни права и разглежда любимият си като същество без всякаква свобода или собствен живот.
В желанието си да го задържи, той се стреми да затвори обекта си в психологически затвор, изграден на определени правила, пълномощия и забрани, като вярва, че те биха му помогнали да упражнява духовна тирания.
По този начин ревнивецът всъщност показва липсата на любов в самия себе си, защото той не обича индивида, в когото твърди, че е влюбен – всъщност той търси само психологически слугинаж, на който да се облегне и по този начин да получи измамно чувство за сигурност, като управлява поведението, чувствата и действията на другия.
Ревнивецът е празен и несигурен човек, който има нужда да запълни вътрешния си свят с емоционалния живот на някой друг. От гледна точка на любовта той обикновено е извратен, поради факта, че вместо да се насочат към друг човек, към света или към хората, чувствата му се съсредоточават върху самия него.
Колкото й да е странно, ревнивецът всъщност е съвършеният нарцисист, който е убеден, че партньорът му, хората и светът изобщо съществуват единствено, за да му служат. Такова поведение или тип характер е проява на един по-дълбок проблем в рамките на нарцисизма – това с инфантилизъм, който е резултат от фиксация, получена в най-ранните стадии от развитието на детето.
Тази фиксация се създава, когато бебето забележи, че единствената реалност е тази на собственото му тяло, защото то няма независимо Аз. То е част от света, но не може да извършва действия в него. Светът служи единствено да задоволява потребностите му.
Нарцисизмът има и по-късна фаза, известна като вторичен нарцисизъм – тя настъпва, когато детето развие способността да обича, или по-скоро, когато я загуби.
За страдащия от такъв нарцисизъм съществува само една реалност – тази на собствените му мисли и нужди. Той не възприема света като обективно съществуващ, а като нещо моделирано съобразно неговите вътрешни процеси.
Нарцисистът не знае как да обича никого, дори и себе си, защото истинската любов към себе си, както посочва Фром, е противоположност на егоцентризма.
Егоцентризмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към себе си и което е породено от липсата на истинска любов към собствената си персона. Егоцентризмът е неуспешен опит да се компенсира отсъствието на любов към себе си.
Партньорът на ревнивия нарцисист представлява само идеален слуга, чието робство, освен физическо, е още сeкcуaлно, емоционално и мисловно. Съществуването на истинска двойка е почти невъзможно при такава подсъзнателна нагласа, която води до извратена връзка. Неслучайно се твърди, че ревността е смърт за любовта, тъй като нито инквизиторът, нито жертвата, обичат.
Жертвата може би е започнала с любов, но огромните изисквания на партньора й неизбежно взимат своето, като накрая жертвата е изтощена и изпразнена от всякакви нежни чувства.
Ревнивецът е празен и несигурен човек, който има нужда да запълни вътрешния си свят с емоционалния живот на някой друг. От гледна точка на любовта той обикновено е извратен, поради факта, че вместо да се насочат към друг човек, към света или към хората, чувствата му се съсредоточават върху самия него.
Колкото й да е странно, ревнивецът всъщност е съвършеният нарцисист, който е убеден, че партньорът му, хората и светът изобщо съществуват единствено, за да му служат. Такова поведение или тип характер е проява на един по-дълбок проблем в рамките на нарцисизма – това с инфантилизъм, който е резултат от фиксация, получена в най-ранните стадии от развитието на детето.
Тази фиксация се създава, когато бебето забележи, че единствената реалност е тази на собственото му тяло, защото то няма независимо Аз. То е част от света, но не може да извършва действия в него. Светът служи единствено да задоволява потребностите му.
Нарцисизмът има и по-късна фаза, известна като вторичен нарцисизъм – тя настъпва, когато детето развие способността да обича, или по-скоро, когато я загуби.
За страдащия от такъв нарцисизъм съществува само една реалност – тази на собствените му мисли и нужди. Той не възприема света като обективно съществуващ, а като нещо моделирано съобразно неговите вътрешни процеси.
Нарцисистът не знае как да обича никого, дори и себе си, защото истинската любов към себе си, както посочва Фром, е противоположност на егоцентризма.
Егоцентризмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към себе си и което е породено от липсата на истинска любов към собствената си персона. Егоцентризмът е неуспешен опит да се компенсира отсъствието на любов към себе си.
Партньорът на ревнивия нарцисист представлява само идеален слуга, чието робство, освен физическо, е още сeкcуaлно, емоционално и мисловно. Съществуването на истинска двойка е почти невъзможно при такава подсъзнателна нагласа, която води до извратена връзка. Неслучайно се твърди, че ревността е смърт за любовта, тъй като нито инквизиторът, нито жертвата, обичат.
Жертвата може би е започнала с любов, но огромните изисквания на партньора й неизбежно взимат своето, като накрая жертвата е изтощена и изпразнена от всякакви нежни чувства.
Интересно явление, свързано с ревността, е разрушителният й ефект. Ревнивият индивид никога не мисли да създаде нещо ново, за да поправи положението, както би постъпил неревнивият любовник, защото в сърцето му има място само за отмъщение, омраза, самоубийство и убийство.
Това не са чувства на човек, който истински обича другия. Там, където има любов, има само желание да се предпази любимия човек от проблеми и страдания.
Ревността не е продукт единствено на егоцентризъм и на инфантилна или слаба личност – тя е синдром, съставен от няколко негативни елемента, които в съчетание създават проблема. Тези елементи образуват особена смес, която постепенно разрушава общуването, любовта, равновесието и съюза.
Ревнивецът е душевно болен, който води привидно нормален живот, но и най-незначителният инцидент може да го провокира и да го доведе до отклонения, които показват учудващо висока степен на отчуждение.
Който се събере с човек, страдащ от този вид умопомрачение, поема риска да не осъзнае величината на това разстройство, което може да е леко, но може да е и направо чудовищно.
В началото на връзката индивидът се радва на добро самочувствие и потиска ревността си, за да не създаде лошо впечатление. По-късно обаче, когато усети, че е установил контрол над другия, той сваля маската и показва истинските си чувства.
Ревността излиза извън отношенията между двойката и се проектира върху други аспекти от живота на индивида, който и без това протича в постоянен страх от друг вид съперници, а това от своя страна предизвиква още по-силна ревност.
Това не са чувства на човек, който истински обича другия. Там, където има любов, има само желание да се предпази любимия човек от проблеми и страдания.
Ревността не е продукт единствено на егоцентризъм и на инфантилна или слаба личност – тя е синдром, съставен от няколко негативни елемента, които в съчетание създават проблема. Тези елементи образуват особена смес, която постепенно разрушава общуването, любовта, равновесието и съюза.
Ревнивецът е душевно болен, който води привидно нормален живот, но и най-незначителният инцидент може да го провокира и да го доведе до отклонения, които показват учудващо висока степен на отчуждение.
Който се събере с човек, страдащ от този вид умопомрачение, поема риска да не осъзнае величината на това разстройство, което може да е леко, но може да е и направо чудовищно.
В началото на връзката индивидът се радва на добро самочувствие и потиска ревността си, за да не създаде лошо впечатление. По-късно обаче, когато усети, че е установил контрол над другия, той сваля маската и показва истинските си чувства.
Ревността излиза извън отношенията между двойката и се проектира върху други аспекти от живота на индивида, който и без това протича в постоянен страх от друг вид съперници, а това от своя страна предизвиква още по-силна ревност.
Социалният и професионалният живот на ревнивия индивид също страдат, защото той обикновено се чувства несправедливо пренебрегнат от всички, които потенциално биха могли да го изместят от заеманата позиция или да препречат пътя му към по-добра.
Завистта е неделим спътник на ревността, защото всеки, който ревнува от някой действителен или въображаем съперник, същевременно изпитва страстна завист за всичко, което този човек вече е постигнал или може да постигне. Може би най-важният елемент в синдрома на ревността е либидото.
Либидото има много по-голямо влияние, отколкото изглежда на пръв поглед. Либидото символизира силата и мощта на живота – то представлява зараждането. Полът и силата на зараждането са две различни неща.
Електричеството има род, но няма пoл – атомът има род, но няма пoл. Човешката двойка обаче има и род, и пoл. Либидото или зараждащата сила може да бъде представено като окръжност (360 градуса), където пoлoвият орган заема само 30 градуса.
Зараждащата сила е животворната енергия в индивида – тя е извън съзнателния контрол и се противопоставя на всички подобни опити. Тази енергия действа под натиска на собствената си ръководеща сила, въведена като програма, донякъде съвпадаща с личността.
Тези условни рефлекси определят степента на природосъобразност или извратеност на либидото у всеки индивид. Макар пoлът да е малка част от либидото, той е най-лесно забележимата, тъй като се намира в центъра на усещането и поради тази причина всяко възприятие на стимул е сeкcyално.
Вътрешната зависимост между либидото и сeкcът поражда трети елемент – „еpoтичния фактор“, който обикновено се проявява под формата на сeксyално възбуждане. При нормални обстоятелства тази енергия е ограничена в рамките на секcуaлната обусловеност на индивида.
Тя протича през пoлoвите органи, които също получават естествено стимулиране от въображението и чувствата. При определени неестествени или ненормални обстоятелства настъпва късо съединение между сeкса и емоциите, така че сeкcуалната енергия се губи по пътя и се излива чрез емоциите.
Има значителна разлика във вибрациите между пoла, емоциите и въображението. Ако изразим тази разлика с езика на радиосъобщенията, трябва да говорим за различни радиовълни или честоти. Въображението ще има най-ниска честота, а сeкcуалната ще е с най-висока. Емоционалната честота ще бъде някъде по средата.
Емоционалният фактор не може да се захранва със сeкcуална енергия, която е нещо като бензин „супер“ с високо октаново число. И тъкмо това се случва при пристъпи на ревност. Сeксyалното супер гориво захранва емоциите, с което предизвиква катастрофа – обхванатият от ревност човек се възбужда гeнитално, но по изопачен начин чрез ненормален приток на енергия.
Това е форма на несъзнавана извpатеност, подобна на мислените преживявания, при които негативните и позитивните представи се редуват в безкрайна последователност.
Мисълта постоянно се връща към една и съща тема и този процес създава определени „приятни“ чувства. Тъй като всички чувства имат сeкcуален стимул, не е трудно да се установи връзката между мисленото преживяване и сeкcа, или между ревността и сeкcа.
Ревнивият човек всъщност редовно „маcтyрбира“ мислено, като използва емоциите и въображението си, за да се задоволява по пеpвеpзен начин.
От психологична гледна точка ревнивецът обикновено е мазoхист, тъй като често си представя партньора и съперника си в определени еpoтични ситуации. Тези въображаеми ситуации предизвикват у него едновременно болка и възбyда. Той изпитва болка от изневярата и възбyда от еpoтичните сцени, които си представя.
Либидото има много по-голямо влияние, отколкото изглежда на пръв поглед. Либидото символизира силата и мощта на живота – то представлява зараждането. Полът и силата на зараждането са две различни неща.
Електричеството има род, но няма пoл – атомът има род, но няма пoл. Човешката двойка обаче има и род, и пoл. Либидото или зараждащата сила може да бъде представено като окръжност (360 градуса), където пoлoвият орган заема само 30 градуса.
Зараждащата сила е животворната енергия в индивида – тя е извън съзнателния контрол и се противопоставя на всички подобни опити. Тази енергия действа под натиска на собствената си ръководеща сила, въведена като програма, донякъде съвпадаща с личността.
Тези условни рефлекси определят степента на природосъобразност или извратеност на либидото у всеки индивид. Макар пoлът да е малка част от либидото, той е най-лесно забележимата, тъй като се намира в центъра на усещането и поради тази причина всяко възприятие на стимул е сeкcyално.
Вътрешната зависимост между либидото и сeкcът поражда трети елемент – „еpoтичния фактор“, който обикновено се проявява под формата на сeксyално възбуждане. При нормални обстоятелства тази енергия е ограничена в рамките на секcуaлната обусловеност на индивида.
Тя протича през пoлoвите органи, които също получават естествено стимулиране от въображението и чувствата. При определени неестествени или ненормални обстоятелства настъпва късо съединение между сeкса и емоциите, така че сeкcуалната енергия се губи по пътя и се излива чрез емоциите.
Има значителна разлика във вибрациите между пoла, емоциите и въображението. Ако изразим тази разлика с езика на радиосъобщенията, трябва да говорим за различни радиовълни или честоти. Въображението ще има най-ниска честота, а сeкcуалната ще е с най-висока. Емоционалната честота ще бъде някъде по средата.
Емоционалният фактор не може да се захранва със сeкcуална енергия, която е нещо като бензин „супер“ с високо октаново число. И тъкмо това се случва при пристъпи на ревност. Сeксyалното супер гориво захранва емоциите, с което предизвиква катастрофа – обхванатият от ревност човек се възбужда гeнитално, но по изопачен начин чрез ненормален приток на енергия.
Това е форма на несъзнавана извpатеност, подобна на мислените преживявания, при които негативните и позитивните представи се редуват в безкрайна последователност.
Мисълта постоянно се връща към една и съща тема и този процес създава определени „приятни“ чувства. Тъй като всички чувства имат сeкcуален стимул, не е трудно да се установи връзката между мисленото преживяване и сeкcа, или между ревността и сeкcа.
Ревнивият човек всъщност редовно „маcтyрбира“ мислено, като използва емоциите и въображението си, за да се задоволява по пеpвеpзен начин.
От психологична гледна точка ревнивецът обикновено е мазoхист, тъй като често си представя партньора и съперника си в определени еpoтични ситуации. Тези въображаеми ситуации предизвикват у него едновременно болка и възбyда. Той изпитва болка от изневярата и възбyда от еpoтичните сцени, които си представя.
Може да се каже, че ревността, освен доста сериозно душевно заболяване само по себе си, е и сeксyална перверзия. Поквареното по този начин лице постоянно търси определени ситуации, които му позволяват да се наслаждава на определени изживявания по свой начин.
Любопитно е, че ако лицето се ожени няколко пъти, то винаги има „лош късмет“ и попада на хора, които винаги „изневеряват“, освен ако отклоненията при съпругата са по-големи от неговите и тя следва мазoхистичния си нагон да му се подчини напълно.
В такъв случай той признава, че е намерил идеалната жена или – ако трябва да се изразим по-точно – идеалното средство.
Любопитно е, че ако лицето се ожени няколко пъти, то винаги има „лош късмет“ и попада на хора, които винаги „изневеряват“, освен ако отклоненията при съпругата са по-големи от неговите и тя следва мазoхистичния си нагон да му се подчини напълно.
В такъв случай той признава, че е намерил идеалната жена или – ако трябва да се изразим по-точно – идеалното средство.
Съществува една много особена форма на ревност, която се налага да споменем накратко. Това е проектираната ревност, при която индивидът приписва на партньора си своята неспособност да бъде верен на някого. Той несъзнателно разглежда другата страна като невярна и изневеряваща, но всъщност прехвърля своите качества върху спътника си.
Друг интересен случай е лицето, което щом заподозре, жена му има връзка с някого, започва инстинктивно да се интересува от другия мъж.
Другият индивид не се явява като съперник. Вместо това съперник става жена му, която стои между него и другия. Първият мъж изпитва един вид хoмoсeксyално привличане към втория. Ревността, обземаща го, когато си представя сeксyални сцени, подсъзнателно го кара да възприеме ролята на жената, като се поставя на нейно място.
В този смисъл ревността е една от най-разпространените и най-вредните форми на сатaнинското, която пречи на индивида да постигне истинската любов.
Сaтанинският елемент, който е общото понятие, се проявява в разнообразни и противоречиви форми на поведение, а всички те взети заедно съставят видовете неестествена любов при хората.
е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение.
Друг интересен случай е лицето, което щом заподозре, жена му има връзка с някого, започва инстинктивно да се интересува от другия мъж.
Другият индивид не се явява като съперник. Вместо това съперник става жена му, която стои между него и другия. Първият мъж изпитва един вид хoмoсeксyално привличане към втория. Ревността, обземаща го, когато си представя сeксyални сцени, подсъзнателно го кара да възприеме ролята на жената, като се поставя на нейно място.
В този смисъл ревността е една от най-разпространените и най-вредните форми на сатaнинското, която пречи на индивида да постигне истинската любов.
Сaтанинският елемент, който е общото понятие, се проявява в разнообразни и противоречиви форми на поведение, а всички те взети заедно съставят видовете неестествена любов при хората.
е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение.
Из "Наука за Любовта"
