Дърветата от една гора се оплакали на Господ:
- Боже, ЗАЩО дърварите не престават безжалостно да ни секат?
- Боже, ЗАЩО дърварите не престават безжалостно да ни секат?
Бог ги изслушал внимателно и накрая попитал:
- Колко от вас си избраха да станат сапове на брадви и ЗАЩО?
 |
| Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне. |
Обуначването на нацията започва с изопачаването и преиначаването на нейната история. Вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно. Обезличаването на народите чрез фалшифициране на историята беше дело на комунистите интернационалисти, но то е дело и на глобалистите-космополити. Разлика в подходите и методите няма. "Разделяй и владей". Риба се лови в мътна вода - колкото по-мътна, толкова по-добре.
През всичките векове, българската история е била подлагана на нагли манипулации, безочливи фалшификации, кражби и директно унищожение (горене на книги, рушене на културни паметници и геноцид спрямо живите носители на историческата истина и традиция). В това отношение, най-големите вреди на българската история са нанесени от гърците, турците, евреите, руснаците и сърбите.
В по-ново време грубата игра беше заменена с някои по-рафинирани средства и методи, но това не променя нещата. Например - Световната банка отпуска някаква жалка целева субсидия на Министерството на образованието и срещу това го обвързва с договор, нейни специалисти да изготвят учебните програми, по които ще учат българските ученици и студенти. И за да са нещата точни - в това не участват български експерти за да не объркат нещо. Кратко и ясно..
Наскоро четох, че в САЩ в училищата не се изучава предмет "История". Това ме потресе, но същевременно ми стана ясно защо американската нация се състои от жизнерадостни видиотени "патриоти", които вярват на всичко, което се каже по телевизията или е написано във вестниците!...
В Съветският съюз и неговите сателити от соц. лагера, по времето на болшевизма и тоталитарния комунизъм се учеше история. В България също. Но тази история беше така деформирана и изопачена, че последствията още личат в учебниците.
Дали се е променило нещо у нас през последните две петилетки и нещо? Нищо подобно - главите на децата продължават да се тъпчат с все същите исторически сурогати и свободни съчинения, подплатени с комунизъм и марксистко-ленински постулати. Дори става и по-лошо, като например старите догми да се заместват с нови - когато политиката влезе с кални ботуши в покоите на науката, не очаквайте нищо добро!
Вземете например един от новите учебници по "История на България" за кандидат-студенти и зрелостници (2001-2002 г.) под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев и ще видите познатата схема: Колко са велики славяните; с тях започва историята на България; дивашките и нискокултурни "прабългари"; а траките въобще липсват! Защо да не липсват, след като указанията са да се разтягат повече локуми за Византия и елините. В същия "учебник" Старата Велика България на кан Кубрат е сведена до едно малко петънце, намиращо се между Фанагория и р. Сал. Човек да се чуди защо точно чуждите хронисти са наричали тази българска държава "Стара" и "Велика". Че кое й е великото, след като според учебника на Васил Гюзелев там е имало едва ли не само няколко села?...
В момента българските учебници по история продължават да са пълни с антинаучна марксистко-ленинска и сталинска идеология, която трови душите и на новите поколения. Отделни автори правят някакви опити да променят нещата, но това са гласове в пустиня. Вредите, които са нанесени са толкова големи, че всичко се движи по инерция и старите клишета се мултиплицират непрекъснато. Редица изследователи и учени считат, че трябва да дойде едно ново поколение необременени историци, които да напишат истинската история.
Проблемите тук обаче са два:
Първо старите комунистически кадри продължават да обучават в познатия ни стереотип новите поколения студенти и ученици и по този начин се "самовъзпроизвеждат", както се изрази преди време един наш учен. Новите политически повеи започват да налагат и някои нови стереотипи, далеч от обективната реалност. Тук по принципа на махалото се отива в другата крайност, което е също толкова вредно.
В стремежа си да изгоним комунизма от учебниците по история неговото място беше веднага заето от обезличаващия и безроден глобализъм и космополитизъм. Днес определени кръгове непрекъснато, упорито и садистично насаждат в обществото "либерално-демократични" теории, според които "трябва да се загърби миналото", "да сме по-толерантни", "етнически търпими", "да не дразним съседите", "да не се самоизтъкваме чрез историята", защото това е "национализъм" и т.н. А видите ли национализма и патриотизма са нещо много лошо и представете си, вземат и объркат нечии планове.. Тази тенденциозна политика (наричано от някои антиглобалисти сполучливо „толерастия” по аналогия с педерастията!) вече дава горчиви "плодове".
От учебниците по история започват да изчезват цели раздели и децата получават някакви половинчати и осакатени знания. Полуистините обаче никога не са градивни и не носят нищо добро. Те не могат да заместят истината и съдържат негативен и разрушителен елемент. Това в още по-голяма степен важи за историческата истина и манипулациите, които я замъгляват.
В новите учебници по история първо изчезнаха траките; след това турското робство стана "турско владичество", а малко по-късно "Османско присъствие на Балканите". Както е тръгнало не бих се учудил след време Робство и геноцидът спрямо българите и арменците в Османската империя да бъдат представяни като "хуманитарни операции" на башибозука и редовните турски войски!...
Във връзка с това наскоро една учителка от гр. Лом - Клара Петкова*, в час по Родинознание учела децата, че от "турско робство са ни освободили САЩ", а който твърди обратното е "комунист"! Коментарът е излишен. Същата учителка обаче после стана депутат на НДСВ в Народното събрание.
Но нека бъдем последователни и да разкрием механизмите, чрез които се фалшифицира българската история. Настоящето изследване няма за цел да обхване цялата тази проблематика, защото става въпрос за огромен масив от информация, обработката на който в никой случай не е по силите на отделен изследовател. По-важното е да се сложи акцент върху начина, по който са фалшифицирани ключови събития и факти и да се посочат виновните лица - нещо, което до сега не е правено цялостно, но ние ще поемем риска, защото тук става въпрос за историята на България.
МЕХАНИЗЪМ НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ
Когато се работи със старите автори (т.нар."извори") трябва да се има предвид, че в повечето случаи чуждите хронисти са били враждебно настроени срещу българите и не са били особено обективни при отразяването на събитията. Независимо от това, тези текстове са по-достоверни от по-късните интерпретации и преводи, особено тези, писани през последните сто години.
И наистина, още от края на XIX век историческата наука в България започва да бъде използвана като политически инструмент и идеологическо оръжие за прокарване на различни идеи, вредящи на България. В началото това беше панславизма, после еврейския комунизъм и марксизъм, а в наши дни този комунизъм се трансформира в безвреден и обезличаващ юдео-масонски космополитизъм и глобализъм!...
Обективното отразяване на историята е труден процес, защото обикновено официалните историци са зависими от управляващите кръгове. Така е било през всички времена.
В по-новата ни история, Паисий, Раковски, Спиридон Габровски, поп Йовчо Попниколов, анонимния автор на „Зографската история”и др. са първите историографи, направили решителната крачка. След тях обаче в нашата историческа наука се намесват външни сили, които полагат жалоните на най-големите фалшификации и манипулации на българската история.
Ето какво пише по този въпрос големият наш изследовател-българист д-р Тачо Танев - "...На това отгоре, изграждането на делото на българската история се осъществява първоначално от чужденци, които прокарват в българската история своите небългарски концепции. А сетне мнозина българи заработват за доизграждането на нашата история, но заучавайки АБ-то на съвременната историческа наука, те остават ученици на чужденците и следователно, техни епигони. Между тях се отделя до известна степен най-големият български историк проф. Васил Златарски..." (който обаче е руски възпитаник и "щемпела" си личи отвсякъде - бел. моя).
И така, българската история, както днес е оформена след едно 100-годишно съществуване на нова България, е изградена в едрите си черти според представите и схващанията на чужденците. Най-главните й положения всъщност са предостатъчно явно оформени съобразно съвременните политически интереси на чуждите народи...".
По-важните от тези чужди учени писали българската история са - Н.С.Державин (руснак); М.Сперанский (руснак); Константин Иречек* (чешки евреин); Якоб Веис* (евреин); Карел Шкорпил; Херменгилд Шкорпил; ф.И.Успенский (руснак); Юрий Венелин; Павел Йосиф Шафарик* (чешки евреин); И.В.Ягич (руснак); проф.В.Томашек (чех, австроунгарец); Геза Фехер* (унгарски евреин), и др.
Наред с тези имена в по-ново време се появяват и цяла плеяда други чужденци и чуждоземни имена на "български историци"с небългарски произход.
Най-накрая в тази печална редица се появяват и български историци слуги и ибрикчии на "силните на деня", към тях се причисляват и една особена категория "историци" с привидно български имена, но с небългарски или смесен произход и с чуждо етническо самосъзнание!
За да се ориентира читателят кои точно сили стоят зад фалшификациите на българската история, ще дадем един частен пример.
Когато д-р Иван. Д. Шишманов "доказва", че сборникът "Веда Словена" на Стефан Веркович е "фалшификат", веднага получава по-висока степен в масонската ложа, където членува.
В обобщен вид се вижда, че основната българска история писана и преповтаряна през последните сто години е творена главно от чужденци и шпиони на чужди правителства.
Да видим по какви начини се фалшифицира историята:
- Укриване и заличаване на факти и документи (изнасяне на ценни ръкописи в чужбина); директно унищожаване на исторически книги.
- Манипулации и инсинуации (грешни внушения).
- Кражба на чужда история (приписване на определени събития и културни достижения и паметници на други народи).
- Премълчаване на важни събития и обстоятелства.
- "Редактиране" и цензура на изворен материал.
- Явни и прикрити фалшификации.
- Репресии и физическо унищожаване на историци и хора от интелигенцията, отстояващи историческата истина.
Всички тези и други подобни методи са прилагани и се използват и сега за фалшифициране на българската история под една или друга форма.
Ще изброим и основните пунктове за фалшификация и след това ще дадем примери от съответните трудове на "историци".
ОСНОВНИ ПУНКТОВЕ ЗА ФАЛШИФИКАЦИЯ
Чрез
- Произходът и Прародината на българите.
- Етимологията на името "българин".
- Понятията.
- Езиковия проблем и писмеността.
- Религията.
- Разцепване на българския суперетнос на десетки изкуствени малки етноси.
- Създаване на теории за "изчезналите" антични народи на Балканския полуостров и липсата на приемственост между тях и днешните българи.
- Омаловажаване делото на изтъкнати историци възрожденци и такива в по-ново време.
- Манипулации, инсинуации, създаване на лош имидж на българите, насаждане на чувство за вина и други психологически инструменти.
С произхода и прародината на българите ("прабългарите") е спекулирано безкрайно много. Общо взето до сега беше натрапвана теорията, че "прабългарите" са били някакво малко „тюркско племе” от състава на т.нар. "хунски съюз" (т.е. някакви полудиви "номади монголоиди"), които, идвайки на Дунава, се претопили в "славянското море" и станали "бели хора". Прародината беше препратена някъде неопределено далеч в монголските степи, с намека, че щом там сега живеят монголци и тюрки, значи и "прабългарите" са били такива.
Тази теза беше разработена главно от руски учени с намерението да отблъсне дунавските българи от "тюркския" им произход, с оглед традиционната им непоносимост и неприязън към турците (въпреки, че "тюрки" и "турци" са две различни понятия) и те да се "припознаят" като "славяни"!...
Същата схема беше приложена и спрямо волжките българи, на които беше залепен етикета "татари", за да се срамуват те от своите корени (въпреки, че нямат нищо общо с историческите татари) и да им закрепи чувство на вина, комбинирано с траен комплекс за малоценност.
Ето какво казва по този въпрос д-р Тачо Танев:
"Руската версия на българската история е изцяло изградена върху следното- От край време съществува една велика славянска общност, от която българите са се отделили още от времената на своята стара история. Тази относително малка група от южните славяни, нарекли се "българи", в новите времена следва да се възвърне и приобщи към великата славянска страна - Русия".
Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то наметнат с мантията на висшата историческа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в току-що излюпващата се българска историческа наука руската версия и почти всички наши историци, кога по-послушно, кога по-непослушно я следват ето вече над 100 години.
Ето какво пишат за произхода на българите и други такива "историци" - ибрикчии - Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков и Костадин Петров : "Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова-племенна общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на реката Иртиш...'.
По-нататък същите автори подчертават, че историята на България започва със славяните, които се появили още в 6-то хилядолетие пр.Хр."
Империята на българите край Кавказ - Стара Велика България - е представена като Прабългарски съюз "Стара Голяма България". Тези българофоби представят българите като някакви "номадски племена, ядящи конско месо и живеещи в палаткови лагери, състоящи се от юрти". За старите български владетели преди кан Кубрат не е казано нищо! Българите са представени като "нискокултурни диваци и конекрадци, които с набезите си безпокояли Византийската империя".
В многотомната "История на България" (т.2) на БАН, Васил Гюзелев, Станчо Ваклинов, Петър Петров, Димитър Ангелов, Борислав Примов, Василка Тъпкова-Заимова и др. пишат: "Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др.".
Отново се говори за "Прабългарски военно-племенен съюз Велика България", "прабългарите-номади", като нищо не се споменава за българските градове край Кавказ и в Средна Азия, а противно на това се твърди, че "прабългарите живеели в юрти, землянки, надземни постройки и номадски станове". Историята на Дунавска България отново се започва със славяните. Българската държавност започва след кан/цар Аспарух (681 г.). Древната история е орязана...
С малки изключения почти същото преповтарят и Веселин Бешевлиев; акад. Димитър Ангелов; Ст. Младенов; Иван Шишманов; Станчо Ваклинов и редица други автори, пишещи главно след 1944 г. и слугувайки на панславянските и комунистически идеологии.
В писанията на всички тези автори, които залягаха в официалните учебници от комунистическо време, с фини манипулации българите трябваше да бъдат откъснати от хуните и другите сродни етноси и по този начин да се отреже връзката с древната ни история.
По това време негласно на учените беше забранено да се занимават с древната българска история преди кан Аспарух (668-695 г.).
Тук специално внимание бих искал да отделя на автора Петър Добрев, който отрича тюркската и славянската теория за произхода на българите, но заедно с това отхвърля и връзката с хуните, като доста агресивно защитава тази своя теза. Връзката с хуните обаче е безспорна и има редица документи и доказателства за това.
Проблемът, който заобикалят Петър Добрев и споменатите по-горе комунистически автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е събирателен термин за 26 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя в III в. пр. Хр. Те не могат да бъдат определени като" тюрки", тъй като тюрките като държавна формация се появяват шест века по-късно. Тези 26 народа хуни не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (дунху или жун - монголоезични) и западни (ху или хунори- ираноезични).
Българите като европеиди спадат именно към втората група! Тази втора група е тясно свързана с трако-кимерийците, скитите и сарматите, а също и саките, които са населявали пояса между Балканския полуостров, Черно море, около Кавказ и Каспийско море, Средна Азия и далече на изток до областта Ордос в сърцето на Китай, както и в Южен Сибир. Те са представлявали една етно-културна общност на конните народи.
Въпреки разните спекулации, антропологически българите (в т.ч. и "прабългарите", които ние наричаме "древни българи") са определени като индоевропейци, кавказки тип от причерноморската група и известни сходства с памиро-ферганската група.
По отношение на волжките българи Петър Добрев също има грехове, защото без да е направил необходимите изследвания твърди най-отговорно, че били изчезнали през ХІІІ-ХІV в., точно както тръбят и всички руски енциклопедии! След като се твърди това, трябва да се обясни и факта, защо след превземането на Казанското царство (Волжка България) от руснаците в 1552 г., цар Иван Грозни си присвоява титлата "Цар на руси и българи". Това се повтаря и при всички следващи владетели и е отразено писмено в техните официални държавни печати!..
Също така към днешна дата в Руската федерация (републиките Татарстан, Чувашия, Башкирия, Кабардино-Балкария и др.) има над 20 млн. души, които се самоопределят като българи, независимо че в паспортите им пише друго. По тези въпроси са излезли множество книги и всеки може да ги прочете, когато пожелае...
По въпроса дали в Руската федерация (РФ) има българи, трябва да се питат самите българи, които живеят там, а не руснаците или руските възпитаници в България, които са женени за рускини и предават и продават българските национални интереси, маскирани като патриоти и загрижени "историци"!
В потвърждение на казаното по-горе е фактът, че през последните години руските учени ограничиха използването на термини като "тюркски народи", "тюркски езици", "тюркска култура", и го заместиха с "алтайски народи", "алтайски езици", "алтайска култура" и т.н.
По отношение прародината на древните българи няма единно становище, независимо от записаното в школските учебници и дебелите томове на БАН.
Напоследък все повече наши и чужди учени се изказват в полза на тезата, че българите са автохтонно население на Балканския полуостров и Причерноморието. След катаклитичен потоп в Черноморския басейн преди около 7600 г.одини една част (пеласгите, т.нар. 'траки") са останали тук, а по-голямата част от населението трако-кимерийци мигрира на юг в Мала Азия и Месопотамия (по-късно известни като шумери), а друга част през Кавказ отива на изток чак до Тарим (Северозападен Китай) и съседни области (т.нар. хуни или хунори).
След време българите се съсредоточават в Балхара (Бактрия) и около Кавказ, откъдето се завръщат отново в Европа и на Балканите, за да се слеят със своите родственици траките.
Пръв е изказал подробно аргументирана теза за автохонност на българите на Балканите проф.д-р Ганчо Ценов още в началото на миналия век. В своите трудове той се опира предимно на сведения от старите антични автори и критикува някои български историци като - Васил Златарски, Ст. Младенов, Иван Шишманов, а също и Ватрослав Ягич, Голубински и Шафарик, че укриват факти по тези въпроси и защитават славянофилски и българофобски теории, вредни за България.
Най-оригинална и точна формулировка за произхода на древните българи дава д-р Тачо Танев, който ни определя като древен народ със собствена идентичност: "Българите са един велик самостоен народ в историята на човечеството, и освен това, те са един от най-древните живи и до днес народи на земята, с богато собствено народно предание". Той ги свързва също така и с хуните (техния западен клон), с който нямат етнически различия.
Фалшифицирането на произхода и прародината на древните българи е последвано и от манипулации и изкривяване значението и етимологията на името "българин". Могат да бъдат изброени над 50 версии за значението на българското народностно име и повечето от тях не са верни. В това отношение най-злостно е определението на проф. В. Томашек, който "научно" обяснява името "българи", че то означава "боклук" (от турското "буламач" - т.е. "сбирщина от мелези", "смес от много етноси"), с което име били наречени "останките от разбойническия боклук, побегнал и събрал се около бреговете на Азовското море след приключването на Великото преселение на народите".
На В.Томашек пригласят и редица наши учени, начело с проф. Стефан Младенов, проф. Васил Златарски и акад. Димитър Ангелов, които свързват името "българин" с тюркския глаголен корен bulg, което значи "размесвам", "меся". В такъв смисъл названието "българин" се тълкувало като "смесен", "нееднороден" (т.е. "мелез").
Стефан Младенов дава интерпретация като "смесени скитници"; Павел Йосиф Шафарик като - "крайненци" (т.е. хора, обитаващи покрайнините), а унгарския тюрколог И. Немет тълкува името "българи" в смисъл на "метежници", "бунтовници". Повечето от тези интерпретации са неверни и клеветнически и петнят българското име.
След като са залегнали обаче като постулати в българските учебници, подобни "научни теории" дават основание на българофобите и мизантропите-глобалисти да ни атакуват с човеконенавистни теории, целящи да предизвикат у съвременните българи някакъв комплекс за малоценност. Това се прави планирано и целеносочено по определна схема, която се следва от години.
Плъзгайки се по тази логика, в редица чужди енциклопедии името "българин" се тълкува в подобен "вулгарен" смисъл, като му се придава значение на "варварин", "човек от простолюдието", "дивак-мелез" и дори "содомит"! Последното се използва във Франция във връзка с "бугрите" (богомили, катари, албигойци и др.) свързано с верските борби и догми.
В гръцка енциклопедия името "българин" е залегнало като - "мръсна дума, с която се обиждат запалянковците на някои футболни отбори от Солун"!...
Сърбо-македонистите използват същия претекст, за да ни наричат "бугари-татари" и т.н.
Наскоро във в."Дейли телеграф" една журналистка - Зенга Лонгмор* написа следното: "Българите са етническа смес от славяни, турци и гърци. Думата "болгар" значи смесица и може би за това те са по-толерантни към външни хора". На тази провокация българската общественост реагира остро и бяха отправени искания за екстрадирането на Зенга Лонгмор от страната и обявяването й за "персона нон грата" в България, както и британския вестник "Дейли телеграф" да бъде осъден за обида на нацията.
Подобна клеветническа кампания беше подета и от един псевдополитик - Любен Дилов-син, който в интервю за сп. "Мобиклуб" заяви следната "гениална" мисъл: "...Ние не сме нация. Нация има тогава, когато има съвкупност от различни народи, които се изживяват като нация. Ние сме народ, който е съвкупност от представители на различни нации - турци, арменци, евреи, българи, гърци. Безспорно това в голяма степен се дължи на несвободата - т.е. на неизвоюваната от само себе си свобода..."
Истината за българското име е съхранена в старите хроники.
В своите пътеписи за посещенията си във Волжка България, арабският пътешественик норм. Абу Хамид ал-Гарнати (1135 г.), пише, че в град Болгар (столицата на Волжка България) той прочел книгата "История на България" ("Булгар Тарихи"), на чиято първа страница се обяснявало значението на името "българин". То е следното - "БЪЛГАРИН" значи "МЪДЪР, ЗНАЕЩ ЧОВЕК", "УЧЕН ЧОВЕК"! Това е точното значение на думата и всякакви други спекулации се неуместни и вредни.
В допълнение на горното, името произхожда от верния корен ПАЛК и БЪЛГ- (от "бАлкари" и "бЪлгари"), който корен като име на народ, означава "светлите", "силните", "сияйните", "синове на светлината" (т.е. носители на светлината и знанието).
Нека не забравяме и факта, че редица български племена кутригури, уногури, утигури и др. носят наставката "гури", а думата "гуро" на санскрит значи "Учител", "Висш духовен наставник"!...
Покойният наш историк Христо Тодоров-Бемберски доказва на базата на огромен изворен материал, че думата „българин” означава „гражданин” (човек от града). Тази етимология на народностното ни име е възникнала в много древни времена, когато повечето народи са живеели в малки селища и землянки, докато българите са живеели предимно в белокаменни градове и крепости, а това е доказан факт и от археологията!
Проф. Крум Балтаджиев
___________________________________________________
БИБЛИОГРАФИЯ
1. История на България, колектив, т. 1-8, БАН, 1979-1999 г.
2. Акад. Димитър Ангелов. Образуване на българската народност, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
3. Петър Петров; Васил Гюзелев. Христоматия по история на България, т. 1, Ранно средновековие 5-10 в. , изд. „Наука и изкуство”, София, 1978 г.
4. Проф. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура 6-11 век, изд. „Наука и изкуство”, София, 1977 г.
5. Веселин Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
6. Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум славяни и прабългари, БАН, София, 1982 г.
7. Иван Богданов. Именник на българските ханове, изд. На Отечествения фронт, София, 1981 г.
8. 50 години Институт по история при БАН, ред колегия: Валери Стоянов и Антоанета Запрянова, ИК „Гутенберг”, София, 1999 г.
9. Кратка история на България, антори: Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Костадин Петров, редактори чл. Кор. Проф. Илчо Димитров и доц. Милчо Лалков, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
10. Мавро Орбини. Царството на славяните - 1601, откъси; под редакцията на Тодор Сарафов, съставител Надежда Драгова, изд. „Наука и изкуство”, София, 1983 г.
11. Христоматия по тракология, т. 1, съставители Александър Фол и Димитър Попов, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1989 г.
12. Христо Данов. Траки, изд. „Народна просвета”, София, 1982 г.
13. Богдан Богданов. Омировият епос, изд. „Народна просвета”, София, 1976 г.
14. Детелин Вълков. Кой кой е в „Илиада” и „Одисея”, изд. „Литера Прима”, София, 1999 г.
15. Александър Фол. Политическа история на траките, изд. „Наука и изкуство”, София, 1972 г.
16. Александър Фол. Тракийската култура. Казано и премълчано, изд. „Рива”, София, 1998 г.
17. Димитър Попов. Тракология, изд. „Лик”, София, 1999 г.
18. Светлана Янакиева. Предгръцка Беотия. Палеобалкански и ономастични и митологични елементи, изд. „Днес”, София, 1994 г.
19. Божидар Динков. Пеласгите. Една загадка на Балканите и Егеида, изд. „Любомъдрие”, София, 1999 г.
20. Стефан Чурешки. Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история, София, 1999 г.
21. Петър Чолов. Български историци. Биографично-библиографски справочник, София, 1999 г.
22. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950 г., том 1, София, 1995 г.
23. Франсоа Шаму. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха, изд. „Български художник”, София, 1979 г.
24. В.С. Сергеев. История на древна Гърция, под редакцията на проф. Н.А. Машкин и А.В. Мишулин, държавно издателство „Наука и изкуство”, София, 1950 г.
25. Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите, изд. „Златен лъв”, Пловдив, 1998 г.
26. Йордан Табов; Климент Василев. Възкръсващата история на д-ръ Ганчо Ценовъ, София, 2001 г.
27. Проф. Ганчо Ценов. Народността на старите македонци, брошура, София, 1938 г.; второ издание сп. „Авитохол”, кн. 16/2001 г.; София.
28. д-р Дориян Александров. Древните български владетели преди кан Кубрат, сп. „Авитохол”, кн. 18-19/2002 г.; София.
29. Ясен Кавадарков. История на България, т. 1, Грешки в историята, изд. „Гутуранов”, София, 1999 г.
30. Ясен Кавадарков. Неизяснени моменти от историята на Византия, сп. „Исторически алманах”, бр. 1/1999 г., София.
31. Ясен Кавадарков. Десислава – княгиня Евтимия Тертер-Шишман – най-голямата писателка на 14 век, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
32. Александър Мошев. Исторически корени на мита за Кентаврите, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
33. Божидар Димитров. Българите и Александър Македонски, изд. „Тангра ТанНакРа” и Център за изследвания на българите, София, 2001 г.
34. Божидар Димитров. Десетте лъжи на македонизма, изд. „Анико”ЕООД, София, 2000 г.
35. Петър Добрев. Мисли пред храма на вековете. Как за един век три пъти беше опошлена българската история, ИКК „Славина-РМ”, София, 2000 г.
36. Петър Добрев. Кои сме ние българите. Книга за изгубената нишка на нашето минало или кратък курс по българознание, ИК „Галик”, София, 2000 г.
37. Петър Добрев. По следите на една научна сензация. Сказанието на Атиловите хуни, ИКК „Славина-РМ”, София, 1997 г.
38. Петър Добрев. Българи, тюрки, славяни, ИК „Огледало”, София, 1996 г.
39. Петър Добрев. Европа започва от България, ИК „Галик”, София, 2001 г.
40. Петър Добрев. История разпъната на кръст, част първа: Заблудите на 19 век; част втора: манипулацииет ана 20 век; ИК „Славина-РМ”, София, 1998 г.
41. Петър Добрев; Милена Добрева. Древно-българска епиграфика, изд. Център за изследвания на българите и „Тангра - ТанНакРа”, София, 2001 г.
42. Бахши Иман. Джагфар Тарихъ. Свод булгарских летописей, т. 1-3, ред. „Болгар иле”, Оренбург, 1994 г.
43. А. Ашняки. Българите башкири през вековете и днес, изд. „Светлик”, София, 1998 г.
44. Проф. Алфред Халиков. Кто мы – булгары или татары?, Казан, 1992 г.
45. Гусман Халил. М, болгары, а не татары, Болгарский национальны конгрес и ИК „Огледало”, Казан-София, 2000 г.
46. Абрар Каримулин. Татары: Этнос и Этноним, Татарское книжное издательство, Казан, 1989 г.
47. Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза Волжских булгар, Санкт-Петербург, 1997 г.
48. У.Ф. Батыров; А.Д. Собянин. Булгары: неизвестная история очень известного народа, ж. „Профи”, № 6-7/1999 г.
49. Гайнетдин Ахмеров. История на Волжка България („Булгар Тарихъ”); превод, предговор и коментари – доц. д-р Татяна Яруллина, ИК „Огледало”, София, 2001 г.
50. Гаяз Изхаки. Идель – Урал, изд. „Камаз”, Набережние челны, 1993 г. (първо издание Берлин, 1933 г.).
51. Всемирный конгресс татар (второй созыв); Издание Всемирного конкресса татар, Казань, 1998 г.
52. Христо Маджаров. Големият заговор срещу българите, изд. „Алфиола”, Варна, 2001 г.
53. Димитър Съсълов. Бележки върху книгата на проф. Димитър Ангелов „Образуване на българската народност”, Българска Орда, Известия, кн. 1 (59) 2000 г., София.
54. д-р Тачо Танев. Възловите въпроси на старата българпска история, Българска орда, Известия, кн. 2 (60) 2000 г., София.
55. Димитър Съсълов. За българското писмо. Българска Орда, Известия, кн. 1 (61) 2001 г., София.
56. Неизменниятъ антропологиченъ обликъ на българите (сборник), Димитър Д. Съсълов. Заблуждения по потеклото на днешните българи, изд. „Монархическо-консервативенъ съюз”, София, 2000 г.
57. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2001 г.
58. Л.П. Бушчин. История на СССР, изд. „Наука и изкуство”, София, 1956 г.
59. Христоматия по история на България 1944-48 г. Народна демокрация или диктатура, редакция: проф. д-р Любомир Огнянов, ст.н.с.к.п.н. Митка Димова и Атанас Свиленов, „Литературен форум”ООД, София, 1992 г.
60. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия Райх в България, съставител: Витка Тошкова, изд. „Христо Ботев”, София, 1992 г.
61. България – своенравния съюзник на Третия Райх, (сборник от документи); съставители: Витка Тошкова, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилян Нойков, изд. „Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г.
62. История на прабългарите: потребност от нов подход. Преоценки, 1, 2, 3 част, изд. „Тангра-ТанНакРа”, София, 1998-2000 г.
63. Българи и евреи, сборник, 1 и 2 част, изд. Център за изследвания на българите, организация на евреите в България „Шалом”, „Тангра-ТанНакРа”, София, 2000 г.
64. Годишник. Алманах за историята на евреите в България. С притурка на годишник на еврейския исторически музей – София, Организацията на евреите в България „Шалом” и Бней Брит „Кармел”, София, 1998-99 г.
65. Евреите по българските земи (Judaica Bulgarica), анотирана библиография, съставители: Жак Ескенази и Алфред Криспин, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимооотношения, София, 1999 г.
66. Мая Калбург Тодорова. И белите пътища плачеха под нозете им. Популярна история за еврейството по българските земи, издателска компания К&К, 1991 г.
67. Пламен С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни, изд. „Зограф”, Варна, 1998 г.
68. д-р Николай Панайотов. Разчетена е най-древната писменост в света от преди 7000 години; За евреите и юдаизмът – преди 7000 години, в. „Народен будител”, бр. 7-8 (64-65), Варна, 2000 г.
69. д-р Николай Панайотов. Изгарям си дипломата, културна дискусия, в. „24 часа”, 10.04.2001 г.
70. д-р Николай Панайотов. Отворено писмо до специалистите на „Нешънъл Джиографик” господин Робърт Балард, чрез редакцията на в. „Стандарт” и в. „Морски Труд”, гр. Варна, 27.03.2001 г.
71. д-р Светлозар Попов. Научно откритие или....?, в. „Народен будител”, бр. 2 (69), Варна, 2001 г.
72. Кирил Туджаров. Спасяването на българските евреи през Втората Световна война, в. „Народен будител”, бр. 4 (71) 2001 г. и бр. 7 (74), Варна, 2001 г.
73. Малкият Давид – България победи злия Голиат – хитлеристката машина, интервю на Феня Декало, „Осанна и ...разпни го”! Анита Комитска, в. „Македония”, бр. 4/31.01.2001 г., София.
74. Сами Рафаел. Някои упорито се стремят да навредят на интересите на България, в. „Македония”, бр. 31/02.08.2000 г., София.
75. Лъчезар Тошев. За спасените и неспасените, в. „Анти”, 20-26.10.2000 г.
76. Димитър Сепетлиев. Романизирана скандална хроника на царското време. Цар Борис III, том 3, Нова история на България в 8 тома, ИК „Свети Димитър”, Германия, 2001 г.
77. Иво Жейнов. В архива на ДС се пазят схеми за черни каси от 1944 г. Народната власт грабела наред българи, евреи и всички, които имали пари, в. „Демокрация”, 24.07.2001 г.
78. Ясен Кавадарков. Българската писменост от праисторията, в. „Новата култура”, бр. 2/25.01.2001 г.
79. проф. Йордан Йорданов. Спорът славяни ли сме или прабългари е излишен...., в. „Македония”, бр. 12/22.03.2000 г.
80. Oskar Bar. Geographie Europas, Lehrmittelrerlag des kantons, Zurich, 1979, 1989 (второ издание).
81. вестник ни изкара смес от славяни, турци и гърци (редакционна), в. „24 часа”, 17.07.2000 г.
82. д-р Дориян Александров. Българите – мелези?! Клеветят ни по поръчка, в. „24 часа”, 25.07.2000 г.
83. Знамето на победата забивано два пъти, „Памет” рубр., в. „Труд”, 09.05.2001 г.
84. Алберт Бенбасат. Цензурата – анатомия и начин на употреба, в. „Про&Анти”, 24-31. 05.2001 г.
85. д-р Илия Илиев. Византийското наследство и седемте славянски племена са измислици. Вече ги няма Руската империя и подкрепяната от Великите сили Югославия; време е да учим истинската си история, в. „Монитор”, 18.10.2001 г.
86. д-р Илия Илиев. Българската православна църква е независима от 535 г., в. „Монитор”, 22.10.2001 г.
87. История на България. Учебник за кандидат студенти и зрелостници 2001-2002 г., под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев, 2-ро издание, изд. „Габеров”, Велико Търново, 2001 г.
88. Димитър Табаков. Историята на българите в ръцете на славяно-маниаците, сп. „Авитохол”, кн. 13/2000 г., София.
89. Подробни и нови издирвания по старата българска история според знаменития французки историк Lebeau, събрал и превел от оригинала д-р Христо Т. Стамболски, печ. „Балкан”, София, 1914 г.
90. Любен Дилов – син. Свободата е възможността да правиш информиран избор, сп. „Мобиклуб”, бр. 4/2001 г.
91. Изчезнувшие народы, сборник, под редакцией д.и.н. П.И. Пучкова, составитель к.ф.н. С.С. Неретина, изд. „Наука”, Москва, 1988 г.
92. Мурад Аджи. Кипчаки. Древная история тюрков и Великой Степи, ОАО Типография „Новости”, Москва, 1999 г.
93. Мурад Аджи. Полынь половецкого поля, ТОО „Пик Контекст”, Москва, 1994 г.
94. Мурад Аджи. Европа, тюрки, Великая Степь, изд. „Мысль”, Москва, 1998 г.
95. Дмитрий Еремеев; Михаил Мейер. История на Турция в средните векове и ново време, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, София, 1998 г.
96. История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, превод от френски Галина Меламед, изд. „Рива”, София, 1999 г.
97. Ст.н.с. д-р Давид Коен. Български евреи загинали по времето на Холокоста, в. „Еврейски вести”, бр. 5 и 6/2002 г., издание на Организацията на евреите в България „Шалом”, София.
98. Симчо Коен. Състрадание и кураж за нашето спасение, в. „Еврейски вести”, бр. 6/2002 г.
99. Йосиф Илел. Говори еврейския исторически музей. Нашите мадони, нашите партизански джоконди, в. „Еврейски вести”, бр. 5/2002 г.
100. Тамара Шишманова. Как южната ни съседка преиначи историята, в. „Монитор”, 02.04.2002 г.
101. Комунистическият рекет над евреите, в. „Демокрация”, 12.02.2002 г.
102. Капка Тодорова. В България се ражда антисемитизъм. Фашистка литература залива пл. „Славейков”. Евреите у нас са уплашени, в. „24 часа”, 18.03.2002 г.
