Израел е провалила се идея

"Народ без земя, търсещ земя без народ"

Фарес Фарес

София 06/ 12/ 2006 г.

Когато се взираме в целите на ционисткото движение от 1897 г. и кои от тези цели са реализирани досега на Палестинска земя ще видим, че провала на ционисткия проект върху земята на Палестина е въпрос на време и, че краят на този проект наближава с ускорение.
Ционисткото движение работи за създаването на еврейска държава в Палестина и за събиране на евреите от целия свят в тази държава, за да бъде тя напреднала крепост на западната цивилизация пред варварщината на Изтока /Ориента/. То успя да получи подкрепата на Великобритания, която измести Османската империя от Палестина и на Съединените щати, западните страни и сателитните им държави. 

Така бе създаден Израел.

Тази държава достигна върха на своята сила в периода 1948 – 1967 г. след като бе заличена националната идентичност на Палестина и на палестинците. Тогава се говореше само за арабски бежанци, граждани на Йордания и арабите на Израел. Така се говореше за палестинците. Думата “палестинци” изчезна от ефира на световните масмедии и на международните резолюции, договори, споразумения и т. н. Същото стана и с палестинската земя. Говори се за Западния бряг на Хашимитското кралство на Йордания и сектор Газа и разбира се, за държавата Израел, която стана член на ООН през 1949 г., след като вече бе получила резолюция от Асамблеята на ООН през 1947 г. да бъде създадена. А в 1967 г. Израел победи три арабски държави и успя да окупира остатъка от Палестина, плюс части от Египет и от Сирия.
Всичко по онова време внушаваше, че тази държава продължава да напредва, да расте и да просперира и, че вече е на път да стане част от района и, че палестинския народ е на път да изчезне като идентичност, и че арабите трябва да приемат действителността и да признаят “законността” на тази държава. Усложнява нещата още повече симпатията на  световното обществено мнение към  Израел, която е причинена от незнанието на много факти около  този проблем. Изглеждаше тогава, че палестинския народ трябва да застане срещу целия свят, а не само срещу тази “малка”, “млада”, “демократична”, “заобиколена от врагове” държава, която победи всички  “варварски” араби.

Постепенно нещата започната да куцат. Палестинската национална идентичност се появи отново на дневен ред. Нито палестинския народ изчезна, нито националната му идентичност бе претопена.  Светът отново започна да говори за палестинския народ и за неговия единствен законен представител: Организацията за освобождение на Палестина ООП (забележете двете думи – “Палестина” и “Освобождение”). Държавите, които признават ООП в един момент бяха повече от държавите, които признават Израел. И до днес ООП има  повече на брой от Израел посолства в света. Въпросите (нищо че са тихи и срамежливи) около законността на създаването на Израел и възможността тази държава да продължи да съществува започнаха да излизат оттук и оттам. Благодарение на палестинската борба  светът започна да разбира, че Палестина не е както казват ционистите “земя без народ, дадена на народ без земя”, а родина която има своите собственици и своя народ. 

Показателен израз за това положение са думите на сегашният министър на външните работи на Израел  госпожа Циби Левни, която казва, че: “Ако резолюцията за разделяне на Палестина от 1947 г. бе подложена на гласуване  сега, тя нямаше да бъде приета и гласувана”. Всяко зло за добро. Може би разпръскването на палестинците от родината си по всички краища на света е една от причините, която накара много народи и конкретно европейските народи да разберат истината, за това което се случи  през 1948 г.  и истинската същност на тази новосъздадена  държава. 

Героичната съпротива, която палестинския народ показа и продължава да показва,  накара тази държава все повече и повече да разкрива истинската си природа и да покаже расизма и агресивността си - двете основи, върху които тя е  създадена. 

В едно проучване на общественото мнение на  народите от европейския съюз, направено на 04.11.2004 г. от Европейската комисия беше поставен този въпрос. Кои държави, застрашават най-много световния мир? Като номер едно беше посочен Израел с  59 % , а САЩ  са на второ място. Дори в Холандия, която се счита за най-близкия съюзник на Израел в Европа, този процент беше 74 %. Високият процент на образованост при палестинците,  настъпил като реакция за случилото се през 1948 г. им помогна да обяснят на другите народи какво точно се случи тогава.

Изминаха 58 години откакто бе създаден Израел и народите от този район на света  още отхвърлят тази изкуствена държава, а времето не  смекчи техните позиции. Напротив отхвърлянето става все по-силно. Пречка, това мнение  да бъде  изразено още по-ясно са арабските  проамерикански марионетни  режими, от една страна, и антиамериканските, но в същото време диктаторски режими, от друга. Няма изгледи това положение да се промени и тази държава да бъде приета като част от Близкия изток, въпреки явните и тайни срещи между арабски държавници с израелски представители.
Въпреки всички усилия за привличане на нови емигранти (евреи) с добра инфраструктура, с висок стандарт на живота, с грижа и привилегии за новопристигащите  и въпреки рекламата за емиграция и натиска върху евреите в някои държави нарочно да бъдат принудени да емигрират, и въпреки многото начини за усилване на емиграцията,  все още броят на евреите емигрирали към Палестина  (Израел) е много по-малък от амбициите на ционисткото движение, обявени преди десетки години. Техните планове изостават дотолкова, че вече са принудени да разчитат на безпомощната, заради окупацията и блокадата, палестинска работна ръка и по съображения за сигурност  внасят работна ръка от Филипините, Шри Ланка и Тайланд. 

Най-трудното в този случай или може би най-интересното нещо, е обратната имиграция на евреите по различни причини. Много евреи от Източна Европа са получили обратно своите паспорти и са възстановили своето старо гражданство и купуват имоти в Източна Европа. Много от синовете и внуците на основателите на Израел не живеят вече в Палестина. Има  публикуван списък с имената на тези хора. Шарон, бащата и кръстникът на колонизацията  на Палестинските окупирани земи е  автор на лозунги от типа: “Колония върху всеки хълм” - “Ницарим* е важна колкото Тел Авив” – “Ницарим е сърцето на еврейската национална сигурност”. Авторът на тези и много други лозунги със същата насоченост стигна сам до извод, който обяви на глас: “Никога няма да бъдем  мнозинство в сектор Газа”. Естествено липсата на емигранти е една от причините, но  има и други. Шарон и други освен него започват да разбират, че призивите за повече емигранти от Русия и Франция не дават очакваните резултати. Израел е единствената “държава” в света, на която повече от 50 % от гражданите  са родени извън пределите й.  Вече има отстъпление и по въпроса кой е евреин и кой не е. Напоследък  приемат почти всякакви емигранти: етиопци, индийци, християни, руснаци и т.н., но това не намалява и няма да намали  приближаващата опасност  от  демографски срив. Като  към всичко това се добави по–високия процент на раждаемост сред палестинците, включително и тези които Израел нарича “арабите на Израел”, тогава може да се разбере колко неуспешен е плана на ционисткото движение за съществуване на еврейска държава в Палестина.

Отношението на много израелци към палестинската земя няма нищо общо с отношението на гражданина към своята родина. Най-голямо  доказателство за това е евакуацията на  заселниците от  сектор 1 Израелска колония в сектор Газа, 3 км. на юг от гр. Газа.   

Ако тези заселници бяха наистина убедени и чувстваха, че тази земя е тяхна родина, нямаше да има сила в света, която да ги накара да напуснат “родината си”. При това напускане те разиграха пиеса, която приключи с тяхното излизане от земя, за която до преди два дена твърдяха, че е тяхна родина. Има още по-голямо доказателство за  това, че са лъжци  и мошеници,  че не гледат на палестинската земя като на своя родна земя, че живеят върху земя, която не е тяхна. Доказателството е, че са преместили със себе гробовете на своите близки. Човек може да бъде принуден да напусне родината си по една или друга причина, но мечтае винаги да бъде погребан в нея, дори да е принуден да прекара цял си живот далеч от нея. Някои хора даже  преместват своите тленни останки след смъртта си. Но тези “граждани” взеха гробовете на техните близки със себе си, когато са напуснали. Причината не е страх от евентуално посегателство от страна на палестинците, както някой може да си помисли. Моралът на палестинците е доста по-висок. В сектор Газа има две гробища на английски войници, загинали там по време на Първата световна война. Палестинците до днес се грижат за тях и ги пазят. В град Джинин също има паметник на германски пилот, загинал също по времето на Първата световна война и палестинците го пазят до днес. Израелските заселници взеха гробовете на своите близки със себе си  завинаги, без връщане, защото просто са уверени, че тази земя не е тяхна, и ако имат дори малко съмнение, че тази земя е тяхна родина и че някои ден ще се върнат в нея, щяха да оставят тези гробове на мястото им и никой нямаше да ги пипне. Заселниците в Западния бряг на река Йордан не са с по  различна психика. Мнозинството от тях обявиха, че приемат обезщетение срещу евакуацията оттам. Животът им  на Западния бряг на р. Йордан за тях не е нищо повече от някаква инвестиция. Тук няма начин да не споменем за един палестинец от град Хеброн, който живее в къща, която не струва и две стотинки. Равин Моше Левингар му обеща 25 000 000 долара за да напусне къщата, но без резултат. И до днес нашия палестинец живее в къщата си, която е като камък на сърцата им. Много ми се иска да зная, колко израелци ще се откажат подобна оферта!?

САЩ и Западът като цяло харчат много пари за Израел и правят всичко възможно последната да стане нормална държава от района, но брутният вътрешен продукт на Израел не може да покрие разходите даже на един отрасъл от стопанството и ако САЩ и Европа спрат външната помощ за тази държава, то тя ще рухне за една нощ. Точно както рухна Източна Германия за една нощ, без нито един куршум. Държава, която не притежава необходимите условия за съществуване, а ги получава наготово отвън, не може да се счита за истинска държава, а за някакъв проект, който може да бъде спрян всеки момент. 

Яшеъяхо Липович, елитен израелски писател и един от авторите на еврейската енциклопедия, казва в своята книга “Израел и юдаизма”, стр. 225, Ерусалим 1987 г., Париж 1993 г. “Зависимостта на тази държава от САЩ за една нощ може да доведе до цялостен срив в резултат на пълната глупост, която поставя цялото ни съществуване от американската икономическа помощ”. Жалко, че част от тези пари, които се наливат в Израел са арабски, и в някой момент като настъпи промяната в арабския свят, тези пари ще бъдат спрени. Промяната в арабския свят идва, може би ще закъснее малко, но няма начин да не дойде и тези народи да се освободят от проамериканските марионетки. 

Дори без тази промяна Израел до днес не може да строи  независима икономика, в която външната помощ да е вторичен фактор. Притежаването на военната сила и ядрени бомби, както в случая с Израел, не е достатъчно условие една държава да продължава да съществува. Една силна армия може да разгроми една друга армия, но една силна армия, колкото и да е силна, не може да победи един народ. През м. април 2005 г. американския журналист Бенямин Шварц, един от редакторите на американското сп. “Атлантик” в Бостън и един от изявените поддръжници на Израел, написа статия, в която прогнозира, че Израел няма да доживее 100 години и  ще изчезне като държава преди това. Статията предизвика голямо  земетресение в Израел, заради авторитета на автора и заради известната му симпатия към държавата Израел. Статията беше подложена на дълбок политически и идеологически спор. Някои призоваха към необходимостта от разбирането на същността на тази статия. 

Когато ционисткото движение планира да създаде еврейска държава, то се надяваше   държавата да има същите граници като т. нар. “исторически Израел”. Проектът на “историческия Израел” беше отпечатан върху  монета от 10 агора, пустата в обръщение през 1988 г. от правителството на Ицхак Шамир.  Границите на този “исторически Израел” включват целия Ливан, цяла Сирия, цяла  Йордания, част от Саудитска Арабия, част от Ирак, част от Египет, плюс разбира се Палестина. Тогава министър- председателя на Израел Ицхак Шамир заяви, че "масовата емиграция от разлагащия се вече СССР към Палестина направи от “историческия Израел” реализуема цел". 

Сравнението между големите амбиции и сегашната действителност показва дали нещата вървят към “историческия Израел” или към никакъв Израел и никаква еврейска държава. Те не могат да асимилират сектор Газа, който е на 80 км. от Тел Авив. Не могат да асимилират Западния бряг на р. Йордан, който е на 12 км. от Средиземно море. Даже  искат да се отърват от палестински села в центъра на “Израел”, в замяна на  някои колонии, като част от “мирно” споразумение. Функциите на  “героя на мира”, нобеловия лауреат Шимон Перес в последното правителство на Израел е  юдеизиране на Галилея и Негеф. Това красноречиво показва, че след  58 години  окупация на Палестина, тези два района  все още не са претопени, въпреки всички усилия. Сравнението между действителното положение и между амбициите на първите, дошли в нашата страна ционисти, показва накъде вървят нещата – искат държава “от река Ефрат до великата река на Египет” –  но в същото време не могат да се справят и асимилират села, на 7 км. от морето.
В продължение на 58 години израелците работили  палестинците, които са принудени да станат израелски граждани, или както ги наричат “арабите на Израел” да загубят своето самоопределение и своята национална идентичност, да бъдат неграмотни и в края на краищата да изчезнат. Такава цел посочи първия основател на ционисткото движение Теодор Херцел. След създаването на Израел плановете  вече са в действие. 16 години без прекъсване ги накараха да живеят под нощен полицейска час. Наложиха върху тези палестинци “закони”, които самите израелци казват, че подобни на тях нямало дори в нацистка Германия. 

Обаче резултатът се оказа съвсем  различен. Между тези палестинци се появиха едни от най-добрите поети и най-добрите писатели, не само за палестинците, а  за целия арабски свят и на световно ниво. Някои от тях са получили световни награди, дори и от самата държава Израел за своето творчество. Нищо че пишат на арабски и от време на време ги прибират в затворите. Представителите на тези палестинци - “араби на Израел”, участват в политическия живот на Израел и изразяват палестински патриотизъм много повече от други палестинци, които живеят на други места. Който слуша Мохамед Бараке, Азми Бшара, Ахмед Тиби, Абдул Малек Дахамше, или слуша отец Ата Аллах  Хана (Божидар Йоан) - официалния говорител на православната църква на Ерусалим и на цяла Палестина, или слуша Раед Салах – ръководител на ислямското движение в Палестина, ще разбере, че националната идентичност при тези хора не се повлияе изобщо от изградената върху тях държава и нейните усилия.  От това се разбира,  че всички планове на Херцел и усилията  на израелската държава са без резултат. Огромна е разликата  между  това, което е подготвяло  ционисткото  движение на Израел работи главно чрез армията  да асимилира новите пристигащи евреи, за да бъде създаден единния народ. Херцел, основателя на ционисткото движение, очакваше преобладаващия език  в тази държава да бъде английския, но  ето че минаха 58 г. и те все още говорят на различни езици, с много арабски думи даже. Израелското радио по времето на войната срещу Ирак, през 1991 г., обявяваше за иракските ракети на 6 езика. Много смешно – иврит, руски, английски, арабски .... И въпреки тези 58 г. все още говорят за източни (Сфардим) и за западни (Ашкиназ) евреи, дори между елита на израелците. Бившият министър на отбраната Беняамин Бен Алиазър (от Ирак), когато загуби битката за ръководното място в Партията на труда срещу Амирам Мецна (от Германия) обясни това със своя произход. Според него избирателите са гласували против неговата кандидатура защото от Ирак, докато неговия съперник е от Запад. Негрите от Етиопия се третират като негри, нищо че вярват в юдаизма. Расизмът срещу тях е съвсем като по образец, а руснаците са си все още руснаци. Нищо чудно някои от тях да се върне обратно в Русия, ако нещата не вървят както трябва, особено че Русия вече не е затвор, а държава като всички. Руснаците в Израел почти половината от тях са “фалшиви евреи”, и строят църкви. Само в град Аскалан (Ашкалон) има 6 църкви досега, а рускините се женят за палестинци. Три момичета само в село Таршиха. Руснаците не спазват нищо от традициите на юдаизма – ядат свинско, говорят руски, не спазват съботния ден, имат своя печат. Сплотеността на това общество не е както трябва. Американците не мислят да емигрират, нито Европейците, с малки изключения, няма как да ги накарат да емигрират. А “мините” на евреите в Индия, Етиопия и Ирак са пресъхнали вече. 

Някои от шефовете на ционисткото движение усещат всичко това, не са тъпи, нито тези неща са толкова сложни и незабележими. Всеки, който има разум и въображение да си представи как ще стоят нещата след 20 или 30 години, ако продължават да вървят така, а няма начин да не вървят така, ще стигне до единствения извод – ционисккия проект в Палестина претърпя пълен провал. Нахум Голдман, шефът на еврейското ционистко движение в продължение на 40 г. в интервю в френския вестник “Льо Монд” три години преди да умре призна, че: “Идеята Израел се провали. Трябваше в Палестина да имаме духовен център на евреите, нещо подобно на Ватикана в Италия.” Преди него на същото мнение беше големия физик Алберт Айнщайн, който освен очакванията за провал, беше против самото създаване на тази държава, и отхвърли всички предложения за някакви постове дори академични в нея.  Фройд също беше на това мнение, въпреки че ционистите са скрили писмото, в което той изразява това мнение  преди повече от половин век, докато то беше публикувано през 2005 г. Бившия шеф на израелската Кнесет, Ейбрахам Борг написа една статия във “Вашингтон пост” през 2004 г., че : “Израел  е на прага на края на ционистките сънища и скелета на ционизма трябва да бъде разглобен в един момент!”. Всички тези думи са думи на хора от кухнята. Не са думи на хора с антиизраелско настроение. Напротив, те са евреи и някои от тях дори са ционисти. Не са стигнали до тези изводи предварително, а след половин век наблюдение и мислене. Колко е броя на израелците, които участват Нахум Голдман неговия краен извод, и колко са израелците, които ще напукат Палестина без връщане, ако имат по-добра алтернатива или ако бе разрешено на тях да се върнат обратно откъдето са дошли в Палестина.

Всички ръководители на Израел, виждат и говорят за опасността около Израел. Изразяват я по различни начини и до различни степени. Бившите шефове на спец службите са най-умерените, защото те имат необходимият широк поглед върху нещата, имат и необходимите цифри и данни, които помагат за реалната картина. Затова те виждат повече от останалите и преди тях накъде вървят нещата. О.З. ген. Ами Аялон, бивш шеф на Шабак най-много призовава към излизането от западния бряг на река Йордан. Преди години войната от 1967 г. имаше при израелците екзотични имена. Най-популярното от тях “Шестдневната война”. Сега някои от Израелците я наричат “авантюрата от 1967 г., която ни докара до това сложно положение”. На 15.06.1969 г. Голда Майер тогавашният министър председател на Израел казва в интервю с в. "Съндей таймс" : “Няма палестински народ. Нещата не стоят така, като че сме дошли да ги прогоним от домовете им и да завземаме страната им. Те не съществуват”.

Хубаво е човек да прави сравнение между тези думи и сегашното положение в Палестина. Всички глупости за “нотариалният акт” от  Бога за собственост на Палестина, в момента се изпаряват постепенно и отстъпват пред фактите на историята и географията, които в края на краищата  ще кажат последната дума. Само те ще определят крайният изход на този създаден от англичаните проблем.
Примерът на расистката държава Южна Африка е все още пресен и пред нашите очи. Тя беше силна във всички аспекти. Недосегаема бе и на крачка от ядрената бомба. Жизненият стандарт  на белите хора беше доста висок, но всичко това не издържа. Не беше разрушено, нито ликвидирано и никой не е искал такова нещо. Напротив, всичко беше запазено, но държавата беше построена отново върху нова основа. Държава за всички граждани, а не държава само за белите. Днес в най-далечният, южен край на Африка има държава, която не прилича на онази държава, която беше на същото място някой ден. 

И в най-западния край на Азия след години ще има нова държава за всички граждани, а не само за евреите. Тя също няма да прилича на онази държава, която беше на същото място и се казваше Израел.

*  Израелската спец служба за вътрешна сигурност