Така каза Любовта: Ще Ме намерите, ако Ме потърсите с цялото си сърце!

“.. Защото Бог не дойде в света, за да го съди,
а за да бъде светът спасен чрез Любовта Му.”

Йоан 3:17

Смисълът на живота се състои в това, да намериш Онзи, който те обича, и когото ти да обичаш.

Всеки сам да дава начина, формата как да го обичат. Както обичаш ти, тъй ще бъдеш обичан. Както постъпваш ти, така ще постъпват и с теб.

Да обичаш човека не значи, че той трябва да мисли за тебе. Този, когото обичаш, по характер трябва да бъде противоположен на тебе, за да се допълвате взаимно.

Когато обичате някого, го слушате без отегчение и усещате като че във вас се влива някакъв еликсир, който ви ободрява и съживява. Като си отиде любимия, вие казвате: “Много нещо ми остави този човек.” Това значи да любите и да ви любят.

Ако човекът, когото обичаш, говори лошо за теб и ти причинява пакости, твоето чувство пак не трябва да се прекъсва.

Който прилага закона на Любовта малко говори, а много върши.

Кой трябва да обича: слабият или силният? Слабият не може да обича. Само силният обича.
Като обичаш някого, ти трябва да мислиш какво добро да му направиш, да му предадеш Любовта си по реален начин, да го "заситиш". Само така той ще разбере, че го обичаш.

Който те обича, той предвижда всичките ти нужди. Не желания, не прищявки, а нужди!

Ако обичаш и да умреш, непременно ще възкръснеш! Който не обича, и да живее – ще умре!

Този, които ви обича, може да ви лекува, може и да ви учи.
Най-великото изкуство е човек да обича!

Не можеш да повярваш, докато не обикнеш. Не можеш да обичаш, докато не повярваш.
Вярата определя качествата на твоята любов.
Надеждата определя качествата на твоята вяра.
Любовта определя качествата на твоя ум.
Ако двама души, които се обичат, не вярват взаимно в ума и в сърцето си, нищо няма да постигнат. Вярата е съединителната нишка в живота на хората .

Да обичаш – това е процес на любовта, при който развиваш силата си.
Да те обичат – това е процес на мъдростта, при който развиваш знанието си.

Който много обича, много дава. Моралът на Любовта изисква такова даване и взимане, при което няма никакво ощетяване, да е безусловно.
.
Който ви обича, само той може да ви даде нещо. Ако някой не ви обича, нищо не може да ви даде.

Прощава само онзи, който обича. Ако не си простил, значи не си обичал!

Когато приеме любовта, човек минава от страданията към радостите, където може правилно да се развива. Това не значи, че той трябва да избягва страданията. Разумните страдания са благо за човека.

Велико благо е да имаш любовта на един човек! Това значи да имаш тил, на който да разчиташ при всички условия.

Дойдете ли до любовта, не казвайте, че някого обичате повече, а някого – по-малко.
Обичайте толкова, колкото любов излиза от сърцето ви.

Никой никого не може да застави да обича. Ако нямате вътрешен подтик да проявите любовта си към някого, никаква външна причина не може да ви застави да направите това.

Когато двама души се обичат, те едновременно трябва да се развиват в телесно, в сърдечно, и в умствено отношение. Това значи да има хармония между тях.

Човек трябва да е отворен към всеки, когото обича. Той трябва да бъде готов на всички жертви. Любовта е връзка на човешката душа с Бога и проявлението на Бога чрез човека.

Всяко чувство, което огорчава, носи смърт. Всяко чувство, което произвежда радост и веселие, носи живот.
Чувството, което те огорчава, не е за тебе, чувството, което носи радост и веселие, то е за тебе – приеми го в себе си.

Не можеш да бъдеш щастлив, докато не обичаш някого, без той да знае, че ти го обичаш!
Само така човек може да бъде щастлив. Трябва да има поне един човек, към когото да изливаш чувствата си, както една струя, един извор излива водата си и напоява цяла местност. И вие като обичате някого и изливате обичта си към него, тя ще протече като жива вода и ще се ползват всички около него. Не споменавайте името на този, заради когото правите нещата.

Този, който ви обича, не е тук на земята. Ако е на земята, двамата ще живеете в едно тяло. Обикновено единият е горе, другият долу. Вие не знаете името му. Само когато станете много тъжни и се намирате на кръстопът, той ще дойде да ви утеши и пак ще си замине.
Това е за онези, които искат да бъдат щастливи.

Когато обичате някого, вие живеете със свещен трепет по него. Това е свещеният трепет на любовта. Всеки го е преживял. Той е единственото нещо, което може да направи човека щастлив.

В любовта не се допуска абсолютно никаква лъжа. И онзи, който се опита да оскверни любовта, започва да пада.

За всеки човек е определено кой да го обича. И всеки трябва да се срещне с онзи, който го обича.

Ако мисълта за даден човек никога не изчезва от съзнанието ви, знайте, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му- и двамата се обичате.

Ако допускате в ума си, че онзи, когото обичате, може да би причини някаква неприятност, това показва, че не го обичате.

Ако на човек, който след като изгуби и силата, и здравето, и богатството си, не трепва нито един мускул на лицето, този човек живее в Любовта.

За да опознаеш хората в истинския смисъл на думата, трябва първо да ги обикнеш!

Когато обичаш някого, ти се оглеждаш в него като в огледало. И когато някой те обича, той се оглежда в теб.

Ако обичаш някого, ти ще си в единение с него, няма да бъдеш просто обект за него. Станеш ли обект, ти го излагаш на изкушение.

Не може да мислиш за някого, ако и той не мисли за тебе.

Любовта се проявява във вземане и даване. Който обича, предимно дава, а който е обичан, предимно взема.

Който обича, той ще бъде поставен на огнището да гори. Онези, които обича, ще се топлят и осветяват. После те ще влязат в огнището, а който е бил любящ, ще се топли. Като не разбират този закон, хората очакват да бъдат само обичани. Такова нещо не съществува. Ще обичаш и ще те обичат. Взаимност трябва да има в живота.

За да бъде силен, човек трябва да е доволен външно и вътрешно.
Щом е недоволен, той прекъсва връзката си с Любовта.

Помислете за приятеля си, и ако състоянието ви се подобри, вие наистина го обичате. Не се ли измени, не го обичате както трябва. Защото когато обичаш, получаваш нещо.
В любовта власт няма. Тя е над властта. В любовта трептиш за онзи, когото обичаш. Ти предвиждаш всичко, от което той има нужда.

Ако вземете най-лошия порок, който има човек, и го хвърлите в огъня на Любовта, той моментално се превръща в скъпоценен камък.

Страданията предшестват любовта. Никой не може да опита любовта, докато не мине през страдания. Който е минал през тях, ще намери Любовта е най-голямото богатство в света. Заслужава си човек да мине през страдания, за да намери най-голямото богатство. В това богатство се крие силата на човека.

Скръбта е граница за преминаване в любовта. Когато дойде до най-голямата скръб, човек е до границата на онази любов, към която душата се стреми.

Имаш право да обичаш, но нямаш право да обсебваш. Природата не позволява да се обсеби това, което тя е дала. Тя дава нещо, за да го употребиш, но не да го обсебиш. Тя всякога ще противодейства, ако искаш да завладееш това, което Творецът е създал.

Когато обичате някого, тогава именно възможността за изневяра е най-малка. Невъзможно е да ви изневери онзи, когото обичате. Никъде в живота това не се случва. Щом се говори за изневяра, значи говорим за човешката любов.

Ако твоята любов не може да преодолява всичките трудности, каква е тази любов?
 

Като тръгнат в правия път, някои хора се усещат нервни и неспокойни. Това се дължи на Любовта, която е започнала да реформира сърцата им и ги прави по-чувствителни.

По колко начина може да бъде спасен човек? Само по един начин – по пътя на Любовта. Щом вярвате в Любовта и живеете според нейните изисквания, вие можете да се спасите.

Като заживеете и заработите с Любовта, в началото ще забележите известно подобряване, което ще се редува с влошаване; после по-голямо подобряване и по-голямо влошаване, докато стигнете до истинското трайно здравословно състояние.

Имайте предвид, че докато няма слизане, няма и възлизане!
Който не иска да слиза, не иска и да възлиза. Едното подразбира другото. Щом влезете в Божествената Любов, тя ще ви застави да се откажете от Небето и да "слезете" на земята, за да помагате и на други да се възкачат до него.

".. И тъй, остават тия трите- Вяра, Надежда и Любов. Но от тях най-голямата е Любовта!"

Източник: viaranews.com

Помощ, спасители!

 ВНИМАНИЕ! Обгрижването е пристрастяваща зависимост, както за "спасителя", така и за "спасения"!

Спасяването и обгрижването имат специфично значение. Най-често ние се ръководим от грешно разбиране и спасяваме хората от техните отговорности. Поемаме на плещите си отговорностите им вместо тях. След което им се ядосваме заради това, което ние сме си направили. И в крайна сметка се чувстваме използвани и се самосъжаляваме. Това е моделът на триъгълника спасител-обвинител-жертва. 

Спасяването и обгрижването са синоними. Тяхното значение е тясно свързано с улесняването. Улесняването като дума жаргон в психологията означава разрушителна форма на помагане. Например, всички действия, които подкрепят един алкохолик да продължава да пие,  предпазвайки го да понесе последствията от действията си или по някакъв друг начин му помагат да продължи да пие, се счита за улесняващо поведение. 

Ние спасяваме всеки път, когато поемем отговорност за друго човешко същество – за неговите мисли, чувства, решения, поведение, израстване, добруване, проблеми или съдба. 

Ето някои действия, представляващи спасяване (обгрижване), а не помагане: 

– Вършим нещо, което наистина не искаме да правим.
– Казваме „да“, когато искаме да кажем „не“.
– Правим нещо за някого, въпреки че този човек е напълно способен да го направи сам за себе си и би трябвало той/тя да го свърши.
– Задоволяваме нуждите на хората, без да са ни помолили за това и то още преди да сме се уговорили да направим конкретното нещо за тях.
– Извършваме повече от справедливия си дял работа, след като са ни помолили за помощ.
– Системно даваме повече отколкото получаваме в определена ситуация.
– Опитваме се да поправим чувствата на хората.
– Мислим вместо хората.
– Говорим вместо хората.
– Понасяме последствията от действията на хората вместо тях.
– Решаваме проблемите на хората вместо тях.
– Влагаме повече заинтересованост и усилия в съвместна дейност, отколкото хората.
– Не си казваме направо това, което желаем, и не си искаме директно това, от което имаме нужда.
– Спасяваме всеки път, когато обгрижваме другите хора.

Когато спасяваме или обгрижваме, у нас може да се появят едно или няколко от следните усещания:
- необясним дискомфорт,
- ситуацията с дилемата на другия човек ни е смущаващо странна;
- вътрешна принуда да направим нещо без желание;
- съжаление;
- вина;
- чувство за святост;
- тревога;
- прекалена отговорност за човека или проблема;
- страх;
- чувство, че някой отвън ни принуждава да направим нещо без желание;
- повече компетентност от другия човек, на когото „помагаме“;
- негодувание, че са ни поставили в тази позиция.
Освен това често си мислим, че човекът, за когото се грижим, е безпомощен и неспособен да направи това, което ние правим за него или нея. Така временно се чувстваме нужни.

Тук не говорим за акт на любов, доброта, състрадание и истинско помагане – ситуации, в които нашата помощ е поискана и необходима с пълно основание и ние наистина искаме да дадем тази помощ. Тези жестове са добрите неща в живота. Спасяването и обгрижването обаче не са.

Обгрижването изглежда като много по-приятелско действие, отколкото е в действителност. То изисква некомпетентност от страна на човека, когото обгрижвате. Ние спасяваме „жертви“ – хора, за които вярваме, че не са способни да поемат отговорност за себе си. Но жертвите всъщност са способни да се погрижат за себе си, въпреки че нито ние, нито те го признават. Обикновено нашите жертви просто си стоят на ъгъла на триъгълника (жертва-спасител-обвинител) и ни чакат да направим своя ход и да си поиграем с тях по ъглите на този триъгълник.

И след като "спасим", неминуемо ще преминем към следващия ъгъл на триъгълника – обвинителя. Ние се възмущаваме и се ядосваме на човека, на когото така щедро сме „помогнали“. Направили сме нещо, което не сме искали да правим, направили сме нещо, което не е било наша отговорност, пренебрегнали сме собствените си нужди и желания и сега се ядосваме заради това. За да бъде ситуацията още по-сложна, тази "жертва", този "нуждаещ" се човек, който сме "спасили", не е благодарен за помощта ни. Той или тя не оценява достатъчно "саможертвата", която ние сме направили за тях. Жертвата не се държи по начина, по който би трябвало. Този човек дори не взема предвид съвета, който с такава готовност сме му предоставили. Този човек не ни оставя да поправим чувствата му. Нещо не се получава както трябва, усещаме, че нещо не е правилно, ето защо събличаме самарянските одежди и започваме да подготвяме кладата.

Понякога хората не забелязват или се преструват, че не забелязват нашето раздразнение. Друг път ние самите даваме най-доброто от себе си, за да го прикрием. Понякога изкарваме целия си гняв навън, особено ако пред нас е член на семейството ни. И без значение дали показваме, позамазваме или правим всичко възможно да скрием своята тревога или негодувание, ние знаем какво се случва.

В повечето случаи хората, които спасяваме, могат да усетят промяната в настроението ни. Те вече знаят. И сега това е само извинението, което са си търсили, за да се обърнат срещу нас. Сега е техен ред в ъгъла на обвинителя. Това може да се случи преди, по същото време или след нашия гняв. Понякога жертвите реагират на нашия гняв. 
Обикновено това е реакция на спасяването от наша страна, което директно или индиректно им казва колко неспособни си мислим, че са те. Хората негодуват, когато им се каже или покаже, че са неспособни, без значение колко шумно самите те пледират некомпетентност. Те негодуват срещу нас, че добавяме обида към нараняването им – не стига, че сме им посочили тяхната некомпетентност, ами и им се ядосваме.

И тогава настъпва моментът за финалния ни ход. Отправяме се към нашето любимо място – ъгъла на жертва на дълбокото дъно. Това е предвидимият и неизбежен резултат от спасяването. Чувство на безпомощност, болка, мъка, срам и самосъжаление. Използвани сме – отново. Не ни оцениха – отново. Толкова усърдно се опитваме да помагаме на хората, да бъдем добри с тях. Ние стенем: „Защо? Защо това винаги се случва на мен?“ Друг човек се е възползвал от нас, наранил ни е. Чудим се, завинаги ли ще бъдем жертви? Вероятно да,  докато не спрем да спасяваме и обгрижваме вместо само да помагаме.

Обгрижването не помага, то създава проблеми. Когато се грижим за хората и правим за тях неща, които не бихме искали да правим, ние пренебрегваме личните си нужди, желания и чувства. Ние оставяме себе си настрана. Но не просто оставяме себе си настрана, а го правим с цел да ги направим зависими от нас. Понякога толкова се ангажираме да се грижим за хората, че оставяме целия си живот в изчаквателен режим. Голяма част от такива "грижливи" хора са постоянно забързани и претоварени, и не се наслаждават на нито една своя дейност. "Грижливите" хора изглеждат изключително отговорни, но в действителност не са. Те не поемат отговорност за своето най-важно задължение – тях самите.

Ние, "грижливите" хора, постоянно даваме повече отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и пренебрегнати. Чудим се защо, след като предвиждаме нуждите на другите, никой не забелязва нашите нужди. Обиждаме се. И е напълно възможно да изпаднем в сериозна депресия от това, че нуждите ни не биват удовлетворени. Все пак един наистина добър и грижлив човек се чувства комфортно, когато дава; а ние се чувстваме виновни и ни е адски неудобно, когато някой ни дава на нас или когато ние самите правим нещо, за да удовлетворим нуждите си. Понякога можем да се асоциираме до такава степен с функцията да обгрижваме, че да се чувстваме разтревожени и отхвърлени, когато не можем да се "грижим" за някого или да го "спасяваме" – когато някой отказва да му „помогнем“.

Най-лошата част от обгрижването е, че се превръщаме в жертви и оставаме жертви. Това е форма на зависимост. Вярвам, че много сериозни саморазрушителни поведения – злоупотреба с химически вещества, хранителни разстройства, сексуални проблеми – се развиват чрез влизането в ролята на жертвата. Като жертви, ние привличаме внимание, но привличаме вниманието на насилници. Вярваме, че се нуждаем някой друг да се грижи за нас, защото се чувстваме безсилни.

Може би се питате защо наглед разумни хора правят това "спасяване". Има много причини. Много от нас дори не са съзнателни за това, което правят. Повечето от нас наистина вярваме, че помагаме. Много от нас вярват, че ние трябва да спасяваме, а не само да помагаме. Представите ни за това кое представлява помощ и кое – не, са объркани. Много от нас са убедени, че спасяването е великодушно дело. Дори може да си мислим, че е жестоко или безсърдечно да направим нещо студенокръвно като това да позволим на човека да изпита дадено чувство или да се изправи срещу него, да си понесе последствията, да се разочарова като чуе нашето „не“, да бъде помолен да откликне на нашите нужди и желания, и като цяло да бъде държан отговорен за себе си в този свят. Няма значение, че човекът насреща със сигурност ще си плати за нашето „помагане“ – цена, която ще бъде също толкова тежка, а може би и по-тежка от цената на това да изпита дадено чувство или да поеме отговорност. 

Много от нас не разбират кои неща са наша отговорност и кои не са. Може би вярваме, че трябва да се паникьосаме, когато някой има проблем, защото това е наша отговорност. И много често, толкова ни писва да се чувстваме отговорни за толкова много неща, че накрая от претоварване отхвърляме цялата отговорност и ставаме напълно безотговорни.

Добре е да вземем предвид, че в сърцата на всички "спасители" се крие демон – ниско самочувствие. Ние спасяваме, защото си мислим, че не сме достатъчно добри или ценни. И въпреки че удовлетворението е мимолетно и изкуствено, обгрижването ни дава временна доза самочувствие, себестойност и сила.
Точно както едно малко питие помага на алкохолика да се почувства по-добре за момента, така и действието да спасим някого за момента ни разсейва от болката да бъдем тези, които сме, бягайки постоянно от самите себе си.
Ние не се чувстваме достойни да бъдем обичани, затова сме доволни на чувството да бъдем нужни. Не смятаме себе си за достатъчно добри, затова се чувстваме принудени да направим определено нещо, за да докажем колко добри сме всъщност. 

Най-прекрасното нещо на обгрижването е това да се научим да разбираме какво е обгрижване и кога го правим, така че да можем да спрем да го правим. Можем да се научим да разпознаваме спасяването от помощта. Време е да откажем да спасяваме и да се научим да помагаме. Време е и да спрем да позволяваме на другите да ни спасяват, да ни обгрижват, но да се научим да се оставяме да ни помагат, когато наистина имаме нужда от помощ. Трябва да правим разлика и между гордост и горделивост. Най- доброто е когато започнем да се учим да поемаме отговорност за себе си и да учим другите, позволявайки им да правят същото.

Извадка от книгата „Codependent no more” на Melody Beattie. 
Превод: Емилия Цанева
Източник: evolife.bg

Осем основни психологически кризи в живота на човека

Криза № 1

Първият важен етап в поредицата кризисни периоди в живота на човека е от 3 до 7 години.
Тази криза се нарича още „укрепване на корените“. През това време се формира глобалното отношение към света: безопасен ли е той или враждебен. И то израства от това как се чувства малчуганът в семейството, любим ли е, приемат ли го или по едни или други причини е принуден да „оцелява“.

Както разбирате, има се предвид не физическо оцеляване (макар че семействата са различни, в това число и такива, където детето се бори за оцеляване в буквален смисъл), а психологическо: доколко малкият човек се чувства защитен сред близките си, пазен от всякакъв стрес.

Това е много важен период, тъй като от чувството че околния свят е доброжелателен, зависи самооценката, отношението на човека към самия себе си. От тук нормално се развиват любознателността и желанието да бъде по-добър и още много други.

Такова дете пораства с чувството за значимост на собствените му усилия. „Аз ще се старая, а целия свят около мен ще ме подкрепя“. Такива деца стават оптимисти, не се страхуват да бъдат самостоятелни и да вземат решение. Недоверието към света на възрастните (а това означава към света въобще) формира човек вечно съмняващ се, неинициативен, апатичен. Такива хора, пораснали вече, не са способни да приемат не само себе си с всичките си недостатъци и достойнства, но и не познават чувството на доверие към друг човек.

Криза № 2

Следващата криза с най-голяма острота се появява в периода от 10 до 16 години.
Това е преход от детството към зрелостта, когато собствените сили се оценяват през призмата на достойнствата на другите хора, постоянно се сравнява: „по-добър ли съм аз или по-лош, отличавам ли се от другите – ако да, с какво по-точно и това за мен добре ли или не?“. И най-важното: „Как изглеждам в очите на другите хора, как ме оценяват, какво означава да си индивидуалност?“. Задачата, която стои през този период на човека е да определи степента на своята независимост, своя психологически статус, границите на своя Аз сред другите.

Именно тук идва разбирането за това, че съществува огромен възрастен свят със своите норми и правила, които трябва да приеме. Затова е толкова важен опита, получен извън дома, затова всички наставления на родителите са излишни и само дразнят: главният опит е във света на възрастните и сред връстниците.  И иска сам да си троши главата, без загрижеността на мама.

Позитивното разрешаване на тази криза води до още по-голямо укрепване на самооценката, укрепва увереността в собствените сили – „аз мога всичко сам“. Ако кризата не е разрешена по този начин, то зависимостта от родителите се сменя със зависимост от по-силните и уверени в себе си връстници, от всички, дори от наложените „норми и правила“ на средата, от обстоятелствата. „Защо да се старая, да гоня нещо – така и така нищо няма да се получи! Аз съм по-лош от другите!“

Неувереността в собствените сили, завистта към чуждите успехи, зависимостта от чуждото мнение, от чуждите оценки са всички тези качества, които човек не преодолял втората криза, носи в целия си по-нататъшен живот.

Криза № 3

Третият кризисен период е от 18 до 22 години.
Той е свързан с търсенето на своето място под слънцето. Идва разбирането, че черно-белите красни от предния период не са достатъчни, за да се разбере палитрата на външния свят, който се оказва много по-сложен и нееднозначен, отколкото досега.

На този етап отново може да се появи неудовлетвореност от себе си, страх, че „аз не съм подходящ, няма да мога….“. А става дума за търсене на собствения път в този нелек свят, самоидентификация, както казват психолозите.

При неудачно преминаване през тази криза има опасност да се попадне в капана на самозалъгването, вместо на собствения път, да се търси обект на подражание или „широк гръб“, зад който може да се скриеш през останалия живот, или обратното, да се започне отрицание на всякакви авторитети, без да се предлага нищо свое насреща, ограничаване само с протести, без конструктивни решения и пътища.

Именно през този период се формира „навика“ да се увеличава собствената значимост по пътя на унижението, принизяването на другите – нещо, което доста често срещаме в живота. За удачно преминаване през тази криза свидетелства умението спокойно и с пълна отговорност да се приеме собствената личност такава, каквато е, с всички недостатъци и достойнства, знаейки, че най-важна е собствената индивидуалност.

Криза № 4

Следващата криза е в периода 22-27 години.
Ако този период се премине благополучно, носи умението без страх да  променяме някои неща в собствения си живот, в зависимост от това как се променяме ние самите. Затова трябва да преодолеем в себе си някои „абсолютизми“, заставящи ни да вярваме в това, че всичко направено в живота до този момент е завинаги и нищо ново няма да има.

Глобалният житейски курс, по който сме се движили до този момент, престава да ни удовлетворява. Появява се непонятно чувство за  безпокойство, неудовлетвореност от това, което е, смътно усещане, че всичко може да бъде по друг начин, че са изпуснати някакви възможности и че вече не може да се промени нищо.

При успешно преминаване през тази криза изчезва страхът от промени, човек разбира, че никакъв житейски курс не може да претендира за „абсолютен“, глобален, даден веднъж и завинаги, че може да се променя и е необходимо да се променя в зависимост от това как се променяме самите ние, без страх от експериментиране и започване всичко от нулата. Само при такъв подход може успешно да се премине следващата криза, която наричат „корекция на житейския план“, „преоценка на обстановката“.

Криза № 5

Тази криза настъпва някъде към 32-37 година, когато вече е натрупан опит във взаимоотношенията с околните, в кариерата, в семейството, когато вече има сериозни житейски резултати.

Резултатите започват да се оценяват не от гледна точка на постиженията като такива, а от гледна точка на личната удовлетвореност. „За какво ми е това? Струваше ли си усилията?“ Много осъзнати грешки ни се струват много болезнени, стараем се да ги избягваме по някакъв начин, опирайки се на минал опит, но и на илюзорните си идеали.

Вместо спокойно да коригира плановете си, човек си казва: „Няма да изменя на идеалите си, ще се придържам веднъж и завинаги към избрания курс, трябва да докажа, че съм прав на всяка цена“. Ако ви стига мъжеството да признаете грешките си и да коригирате живота си и плановете си, то изходът от тази криза ще донесе нов приток от свежи сили, нови перспективи и възможности. Ако е невъзможно да започнете отначало, то периодът по-скоро ще бъде разрушителен отколкото конструктивен.

Криза № 6

Един от най-сложните етапи е периодът 37-45 години. За първи път ясно осъзнаваме, че животът не е безкраен, че е все по-трудно да мъкнем на гърба си „излишен товар“, че е необходимо да се концентрираме върху главното.

Кариерата, семейството, връзките – всичко това не е само едно и също, но е и обрасло с много ненужни, досадни условности и задължения, които трябва да се съблюдават, защото „така трябва“. През този етап протича борба между желанието за израстване, развиване и състоянието на „блато“, застой. Налага се да се вземе решение какво да се мъкне и по-нататък, какво може да се изхвърли, от какво може да се избави.

Например част от задълженията, научавайки се на правилно разпределяне на времето и силите, от задълженията към близките, разделяйки ги на първични, действително необходими и вторични, тези, които правим по навик, от ненужни социални връзки, разделяйки ги на желателни и обременителни.

Криза № 7

След 45 години започва периодът на втората младост не само при жените, но и при мъжете. По думите на един западен психолог, ние най-накрая преставаме да измерваме възрастта си с броя на годините и започваме да мислим за времето, което ни остава да изживеем.

Ето как психоложката А. Либина описва този кризисен период:

„Мъжете и жените от тази възраст може да се сравнят с подрастващите. От една страна организма им бурно се променя от закономерните физиологически процеси. Заради хормоналните изменения през периода на климакса те, подобно на подрастващите, стават плачливи, обидчиви, лесно се дразнят от глупости. От друга страна, в тях се изостря чувството за самота, те отново са готови да се борят за своето Аз, дори и при най-малката опасност за тяхната независимост. В семейството се борят с децата, които вече са напуснали или се канят да напуснат семейното гнездо, на работа се чувстват много неудобно и неустойчиво в ролята на „пенсии“, които ги „гонят по петите“ по-младите".

Мъжете в тази възраст се сблъскват с отдавна забравените въпроси от младостта: „Кой съм аз?“ и „Накъде отивам?“. Това е валидно и за жените, макар че при тях тази криза протича доста по-сложно.

Много изследвания показват, че най-незащитените през тази криза се оказват жените, смятащи себе си изключително за домакини. Те се отчайват от мислите за „пустото гнездо“, в което според тях се превръща дома им, напуснат от порасналите деца. Тогава те започват да разместват мебелите и да купуват нови щори.

Много възприемат тази криза като загуба на смисъла на живота, други, обратното, виждат в този неизбежен обрат на събитията възможност за по-нататъшно израстване. Много зависи от това как са преминати предишните кризи.

В този период може да се открият скрити ресурси и неизявени до този момент таланти. Тяхната реализация става възможна благодарение на преимуществата на тази възраст – възможност да се мисли вече не само за семейството, но и за нови направления в работата и дори за начало на нова кариера“.

Криза № 8

След 50 години започва възрастта на „осмислената зрелост“.
Започваме да действаме, ръководейки се от собствените си приоритети и интереси повече откогато и да било. Обаче, личната свобода не винаги е подарък от съдбата, много започват остро да усещат собствената си самота, липсата на важни дейности, неща и интереси. От тук и тъга и разочарование от изминалия живот, от неговата безполезност и пустота. Но най-страшното е самотата. Това се случва при негативно развитие на кризата и за това че предишните кризи са преминали „с грешки“.

В позитивния вариант на развитие човек започва да вижда нови перспективи пред себе си, обезценявайки предишните си заслуги, търси нови сфери на приложение на житейския си опит, мъдрост, любов и творчески сили. Тогава понятието „старост“ има само биологически смисъл, без да ограничава житейските интереси, без да носи пасивност и застой.

Многобройните изследвания показват, че понятието „старост“ и „пасивност“ абсолютно не зависят едно от друго, това е просто разпространен стереотип!
Във възрастовата група след 60 отчетливо се проследява разликата между „млади“ и „стари“. Всичко зависи от това как човек възприема собственото си състояние: като тормоз или като стимул за по-нататъшно развитие на личността си, за интересен и пълноценен живот.

Всички тези кризисни периоди, с които е пълен нашия живот плавно преминават от един в друг, като стълба, „през живота“, където не можеш да попаднеш на следващото стъпало, без да си бил на предното и от него плавно и правилно да пристъпиш към следващото. И още повече: не става да прескочиш няколко стъпала: все едно някога ще се наложи да се върнеш и да си довършиш „работата над грешките“.

Източник: http://econet.ru/articles/91034-8-osnovnyh-psihologicheskih-krizisov-cheloveka

Превод от руски Таня Темелкова

Повече от всякога..

Ние живеем в общество, доминирано от нещастни хора. Сигурен съм, че ако тази планета оцелее след всичките ни глупости, внуците ще ни питат: „Как сте издържали да сте толкова нещастни?” За нас обаче това си е обичайно състояние. Свикнали сме с него, както гробарите привикват със смъртта и тя не им прави впечатление. Става част от живота им. Затова могат да се дадат различни примери, но аз искам да се спра там, където темата е много чувствителна.

Спомням си, че когато плувахме в бурните води на пубертета, си говорехме за това, че един ден ще се оженим. Още тогава зрялата сигурност на бъдещото нещастно мислене се опитваше да се прокрадне в главите ни, най-често в образа на по-отворени батковци. Един казваше: „Абе, просто рано или късно ти идва времето и се прежалваш.” И аз се чудех какво има да се „прежалваш”? Да не те водят на заколение? Все едно, че правиш някакъв огромен компромис със себе си, защото така трябва – всички са се „прежалили” и ти да се „прежалиш”. А и да не ти натяква родата… Други казваха: „Ами, трябва да се пробва. Живеете няколко години и ако си паснете – жените се, ако ли не – сменяш с друга.” Тази логика ме учудваше не по-малко. Казвах си: „Абе, това да не е прахосмукачка. А и дори и да беше прахосмукачка, никой не би ти разрешил да я пробваш за няколко години, а след това да я върнеш. Все пак става дума за човешки същества, сърцата на които не могат да бъдат превръщани в магазин за обувки. Мериш – не стават. Мериш – стават, ама нещо не ти харесва цветът. На други сводът им те притиска. Трети са удобни, но малко демоде. И т.н.” Най-гадната логика обаче беше и най-разпространена: „То, така или иначе, след известно време ще си писнете…” Към тези думи по-възпитаните хора прибавяха: „Любовта си отива, но остава уважението. Трябва да има компромиси.” Все едно ми казваха: „Сладоледът свършва рано или късно, но от фунийките има колкото искаш.” Не можех да разбера как така свършва любовта. Тогава осъзнах, че имам сериозен проблем с обичайното мислене, което съвременният свят ни представя. С течение на времето това усещане се засилваше все повече и повече и засягаше всякакви сфери от живота. Добре че, Добрият Бог ми се откри. Иначе кой знае как бих живял, търсейки път сред всички тези глупости.

Сега всичко е станало много по-лошо от тогава. Все повече хора смятат, че бракът не си струва. Че е просто подпис. Повече от всякога се говори за любов и повече от всякога тя липсва. Не знам дали някой прави статистика на разводите, но съм сигурен, че тя е ужасяваща. Браковете не просто се разпадат. Много често те са предварително заложени като разпадащи се, тъй като изобщо не започват. Колкото и да е парадоксално, да си щастлив е демоде.

За нас е много важно да се запитаме защо става така, защо бракът е толкова трудно осъществим в днешно време? Отговорът е, защото с душите си сме ослепели за другия. С телесните очи го виждаме, но с душите си не. Кой „друг” ли? Бог и ближния, в любовта към които са заключени всички заповеди. Онова, което ни заслепява, е нашият егоизъм. И често виждаме другия не като личност, а като обект за консумация. Ние живеем в консуматорско общество и такава е нашата представа за щастие. И когато изконсумираш един обект, не ти остава нищо друго, освен да се насочиш към друг, който по-добре би удовлетворил твоите желания. Това е причината за много от разпадащите се или въобще неосъществили се бракове, които е модно да се наричат просто „връзки”. Това е и причината за нарасналия интерес към източните религии. В тях няма личен контакт с Бога, няма Бог. Ти си бог. Точно както дяволът излъгал някога Адам и Ева в Райската градина.

Има нещо, което доскоро беше съвсем очевидно – любовта прави човека щастлив, а липсата й – нещастен. Не мога да разбера как е станало така, че сме ослепели дотолкова, че да объркваме понятията и да мислим, че страстите ни могат да ни направят щастливи. И че вечната любов е само за наивници. Това не е вярно. Дори всички да повярват, че страстта носи утеха, пак няма да е вярно. Един познат казваше: „Тези, които не вярват във вечната любов, са просто неудачници, които не искат да си признаят, че са сгрешили.”

И така, решаването на проблема започва с осъзнаването на нашата духовна слепота. И тогава ще завикаме, както Йерихонският слепец към Христос: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” (Лука 18:38). Хората често се питат как трябва да подходи човек, за да може да бъде щастлив в брака. Първото и важно условие, според мен, е да се обърне към Бога: „Смили се над мен!”. Нищо не може да стане без Христос и чрез Него става всичко. Разбира се, ще се намерят хора, които да ни смъмрят. Да кажат, че това, което е съществувало някога, сега не може да бъде. Но ние, също както слепеца, трябва да продължим да настояваме още по-твърдо: „Сине Давидов, смили се над мен!” (Лука 18:39). И тогава и на нас Христос ще каже: „Прогледни! Твоята вяра те спаси!” (Лука 18:42).

А какво ще види човек, когато прогледне с духовните си очи ли? Разбира се – Христос и ближните! Ще ги види не такива, каквито изглеждат те през очите на егоизма, а каквито ни ги показва вечният живот в Христовата светлина. Защото бракът не е просто подпис, както си мислят някои съвременни хора. Той е мистичен съюз между трима – Христос Любовта и двамата влюбени. А такъв съюз продължава и във вечността.

Християнският брак не може да бъде полаган на страстна основа. Тук не става въпрос просто да се приберете, да си направите деца и да се разбирате някак си. Става дума за това двама души да поискат да пребивават във вечността заедно. Не просто да живеят до дълбоки старини заедно, а връзката им тук да е начало на вечността. Разбирате ли какво казвам? Бракът в истинският му смисъл е предвкусване на Рая. Дръзко е да се говори за Рая, но според мен, в него човек ще изпитва насладата на любовта като гледа лицето на Бога и лицето на ближния и това ще му носи неизказана радост. Бог е благословил човека още оттук да се готви за това и чрез брака. В това съжителство двама души стават едно. Както са едно хората в Църквата Му (Истинската!). Но стават едно в Христа, защото заедно гледат към Него. В това няма място за егоизъм. За да се случи, човек трябва да може да отдаде целият себе си на другия. Защото нашата вяра е и в това да носим кръста си след Христос. Тоест, ако искаме да сме християни, трябва да разбираме любовта като себежертва (жертваш си Егото. "Егото" НЕ Е "Аз-ът!). Ако човек иска да вкуси от сладките плодове на Възкресението, трябва да е положил и Кръстната (себеотдаващата) саможертва в живота си.

Ние често харесваме себе си и не виждаме останалите. Но когато успеем да ги видим, ще разберем, че те са Божи образ и подобие, а не трябва да бъдат наш образ и подобие. Ние често имаме тиранични претенции към другите и сме твърде снизходителни към себе си. А трябва да е точно обратното – да сме снизходителни към другите и много строги към себе си. Тогава се появява в сърцето великата Любов и ставаме възлюбени. Ако не можем да живеем по този висш модел, то нека поне претенциите към нас и другите да бъдат еднакви.

Има и друго важно нещо. Понякога хората вярват в брака такъв, какъвто го представя Църквата. Но нямат достатъчно търпение да изчакат Божията воля. Искат да получат всичко веднага. И понеже не им се чака си “измислят” някой партньор. Някак си го нагаждат за известно време към себе си, натоварват го с претенциите си, а после всичко се разпада. И тогава казват: “Той не е такъв, за какъвто се е представял.” А то всъщност той не е такъв, за какъвто ти си си го представял. Това е друг духовен парадокс. Често човек предпочита халюцинациите пред виждането на духовната реалност.

Любовта е Божи дар. Ако Бог иска – ще ти даде. А ние знаем, че Той го иска! Той е благословил брака в Кана Галилейска и Сам е казал: „Не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Тоест, Бог иска ние да имаме своя сродна душа. Някой, който не просто е подобен на нас, а става „една плът” заедно с нас. Но може и да има основателна причина да се бави или да не ти го дава. Трябва търпение. Ние живеем в едно време, в което хората непрекъснато искат всичко да им се случва на момента. Като в магазин за бързи закуски…  А вместо това човек трябва да отдаде себе си на Христос-Любовта със смирена молитва. Да кажеш на Бога с покаяние: “Виж, аз сам няма да се оправя – Ти направи така, както решиш, че е най-добре за мен.” И Бог ще чуе такава молитва, защото Той не иска човекът да се мъчи, а да бъде щастлив. И чрез любовта да се издига към Него. Защото Бог е Любов! Трябва и вяра. Вярата има и форма на доверие. Да знаеш, че Бог ти желае най-доброто много повече, отколкото ти сам си го желаеш. И че това, което Бог ти е приготвил, е много по-добро, отколкото дори можеш да си представиш. Затова трябва да се молим да бъде „Неговата воля”, а не да Му натрапваме нашата. Тоест, да не става така, както шеговито казвал св. Амвросий Оптински:
„С уста – да бъде Твойта воля,
а на дело – АЗ каквото кажа, моля!”
Цял живот да мислим, не можем да измислим нещо по-добро от това, което Любовта ни е приготвила. Всичко, което Бог дава в нашия живот, е повод за спасение. Бракът също трябва да бъде такова нещо – повод за спасение.

Затова и християнският брак е наречен "це ломъдрен". И особено важно е човекът, който го желае, също да бъде целомъдрен в мислите и желанията си. Търсейки своята половинка в живота, да си каже: “По-добре нищо да не преживея, отколкото да оскверня образа на Любовта, който Бог е дал на човека.” Бог благославя целомъдрените. Като казвам целомъдрени, нямам предвид такива, които гледат на всички хора като на развратници. Има и такова псевдоцеломъдрие, изпълнено с осъждане и лицемерие. Говоря за целомъдрие не просто на тялото, но и на помислите, и на сърцето-съкровено.

Християнският живот е щастлив. Днес хората в света имат толкова суетни удоволствия, но въпреки всичко са нещастни, защото нямат Извора на любовта – Христос. Ако искаме да получим вечната перспектива на любовта, трябва да се молим на дошлия при нас Бог най-вече да ни отърве от слепотата на егоизма. И тогава ще прогледнем за онова, което ще трябва да гледаме в този и в другия живот – Бога и ближните.
Именно тази вяра ще ни спаси.
 
Владимир Дойчев
Източник: http://pravoslaven-sviat.org/2014/09/29/za-braka-i-proglejdaneto/