Бог толкова добре ни познава, че дори мечтите ни (които са също от Него произтичащи) са според силата и възможностите ни на даден етап от развитието ни.
Ако на някого чуждата мечта изглежда дребна нека същият да не забравя, че то е както при проблемът- на всеки се дава толкова, колкото може да понесе.
Хората получават такива мечти, щото да е възможно да ги сбъднат в живота си. Онова което не могат да сбъднат не е от Бога, а е привнесено и внушено им от Егото, за да се чувстват омаломощени, объркани и изгубени, без надежда.
Затова не е уместно да си измисляме поговорки като "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му". Човек трябва да е винаги с една идея по-голям от мечтите си. Сравнителната концепция по начало е непозната на Твореца. За Него сме просто уникални и различни по своему, според както ни е създал. Просто Той "само" това може- да създава уникални съвършенства. Всички сме Негови деца и ни обича еднакво. Пирамидалното йерархично устройство не е Божият ред в Живота, според както е казал Синът Му: "Един е вашият Баща. Всички останали сте братя и сестри помежду си. Един е Учителят. Всички останали сме Негови ученици".
Английските лордове са измислили една социална класация: "Светът се дели на две групи-почтени и непочтени". А аз имам въпрос: Познайте към коя класация са се причислили? "Почтените" КОГА биха си сложили етикет "Непочтен"? Точно никога. Именно този акт прави автоматично почтените да са непочтени- актът на разделение уникатите на висши и низши организми. А истината е, че всяко създание е според вида си. Нито повече, ни по-малко, но единствено различно, уникално. И това явление е не само междувидово, но и вътрешновидово.
На големи и малки се делим помежду си НИЕ. А деленето определено не е от Бога, но ни е внушено от друго място. То е резултат от желанието да доминираме, да сме "богове". Както сами подозирате това желание произтича от Егото. Неговата цел е уеднаквяване, унификация, за да разруши балансът на равенство между уникалностите. Правото на съществуване на различното..
Уникалността пречи на Егото да се себеосъществи като доминанта, затова то търси начини и механизми да я премахне. А тя му пречи, защото балансът в уникалността е Божествена измишльотина. Тя постоянно "намеква" на Егото за непостижимото съвършенство. Изважда го от кожата. Избожда му очите. И защото Егото не може да изкопира това съвършенство, то се опитва да го унищожи. Но тъй като Егото не може да създава нищо, не може и да унищожава нищо. То просто няма тази сила.
Освен това едновременно с желанието си да съсипе създаденото е и принудено да го приема, защото се реализира единствено чрез него. Само чрез създаденото Егото придобива лице, форма, съществуване. Но не понася това си лице, защото осъзнава, че то също не е негово притежание. То е всичко друго (заето, откраднато, придобито) но не и негово лично. Нищо не е негово. Впрочем по-правилно е да се каже, че само нищото му принадлежи. Това поражда и агония та му.. И за да намали тази агония то търси с кого да я сподели, на кого да я прехвърли.
Тази безизходица го опустошава, защото на вратата му постоянно чука необходимостта от признаване на Твореца, което пък изцяло противоречи на същността на Еговото съществуване- да измести Създателя от мястото Му, да узурпира властта Му, да убие споменът за Него, изкривявайки образа Му в съзнанието на човека, с надеждата човекът сам да пожелае да прекрати процесът на Богоуподобяване, за да бъде Бог поставен в забвение от собственото си Себеподобно творение.. Егото дори няма и тази пряка власт върху нас, затова постоянно се нуждае от нашите решения и действия, чрез тях да се изживява, чрез нас да съществува. А тази сила (да променяме живота си) ние сме наследили от Баща си. Това е и целта на Егото- да открадне това наследство и обезсмисли съществуването ни. И то чрез нашия собствен избор- силата да променяме живота, дадена ни от Бога.
Нелека е съдбата на паразита. А Егото е съвършения паразит. И единствената полза от него е, че имаме възможността да проумеем що е то "добро" благодарение на неговите антидействия в живота ни.
Тази безизходица го опустошава, защото на вратата му постоянно чука необходимостта от признаване на Твореца, което пък изцяло противоречи на същността на Еговото съществуване- да измести Създателя от мястото Му, да узурпира властта Му, да убие споменът за Него, изкривявайки образа Му в съзнанието на човека, с надеждата човекът сам да пожелае да прекрати процесът на Богоуподобяване, за да бъде Бог поставен в забвение от собственото си Себеподобно творение.. Егото дори няма и тази пряка власт върху нас, затова постоянно се нуждае от нашите решения и действия, чрез тях да се изживява, чрез нас да съществува. А тази сила (да променяме живота си) ние сме наследили от Баща си. Това е и целта на Егото- да открадне това наследство и обезсмисли съществуването ни. И то чрез нашия собствен избор- силата да променяме живота, дадена ни от Бога.
Нелека е съдбата на паразита. А Егото е съвършения паразит. И единствената полза от него е, че имаме възможността да проумеем що е то "добро" благодарение на неговите антидействия в живота ни.
