Утре няма да е като вчера

Геополитически анализ на Красимир Иванджийски

С ядрената (?) атака в пристанището на 15-милионния китайски Тянцзин, който реално е пристанище на Пекин, Третата световна война навлезе в ядрения стадий.
Дълго време ще се спори какъв заряд беше, кой нанесе удара и т.н. Но ясно е, че целта е Китай, новата суперсила на планетата и ударът трябваше да е явен.
Преди това ядрени оръжия от различен тип бяха използвани в Ню Йорк, Афганистан, Сирия, Украйна, Йемен, остров Бали, Бейрут, Суматра, Фукушима...

Всъщност това е логичният край на системната криза на западната цивилизация, която е в кома и се опитва да завлече в гроба и останалото човечество. Това е системната криза на 400-годишното индустриално общество на разширеното възпроизводство на капитала, което в средата на ХХ век стигна до границите на своята експанзия и беше спряно от ограничеността на изкопаемите ресурси, екологията и живота на кредит.
От август 2008 г. кризата се проявява и като криза на световната кредитно-финансова система на основата на американския "нефтодолар". Но корените й се крият в девалвирането и израждането на ценностите на либералната демокрация. Така нареченият либерализъм превърна човека в ресурс на парите и властта.

От 2014 г. кризата се проявява и като начало на Третата световна война от нов вид – на геоцентричен "театър на военни действия", включвайки използването на ядрено оръжие, Космоса, киберпространството, електромагнитното поле, йоносферата и т.н.
Така се стигна до сегашните тектонични процеси в световната политика и икономика. Те са с такъв мащаб и протичат в толкова различни измерения и на различни равнища, че затрудняват много тяхното разкриване, осъзнаване и анализиране. Въпреки това може с увереност да се твърди, че моделът на западния свят търпи крах. Вътрешните противоречия, предизвикани от кредитния характер на икономиката, се сблъскаха с ограничената все пак земна повърхност.
Западът влезе в тази криза през 80-те години на миналия век и само разпадането на СССР и световния социализъм му позволи да проточи с още две десетилетия своята агония за сметка на усвояването, т.е. ограбването и унищожението, на новите територии, на които нахлу.
Но и това не можеше да реши противоречията и днес същата криза, заради натрупалите се междувременно нови напрежения, е много по-смъртно болна отколкото преди 20 години. С всеки ден отлагането на некролога прави погребението по-скъпо.

Да си представим човек, болен от рак, който е диагностициран на относително ранен стадий. Ако незабавно му направят операция, шансовете да оцелее са доста големи. Но ситуацията се усложнява от това, че болният не иска лечение. Той отлага операцията и прилага само някакви процедури за поддържане на здрав външен вид, потушава болките с растящи дози лекарства. В резултат, въпреки здравия външен вид, болестта прогресира, тръгват метастази и други усложнения. Краят е неизбежен.
Крахът на СССР създаде още един допълнителен проблем. Икономическата система на световния социализъм, основаваща се на различни принципи на функциониране от западната икономика, беше реална алтернатива и можеше да предложи свой изход от кризата на западния модел. Но днес тази алтернатива я няма. Заради това глобализирането се опитва да излезе от своята задънена улица по три начина:

Първият изход е световната война с преразпределение на световните ресурси в полза на победителите. Антагонизмът на противоречията, които са в корена на войната определя нейният безкомпромисен характер – "победителят взима всичко" и "никаква милост към победения". Проблемът обаче е в това, че световната война ще нулира всички плюсове за победителите, т.е. територията на всички участници във войната ще се превърне в пустиня. Това решение не устройва Запада, който планира световния конфликт, като двуетапен процес – обкръжаване на противника със зона на нестабилност и конфликти, в които постепенно е въвлечен и омаломощаван, след което му се изпраща ултиматум да се предаде на условията на победителя. В тази ситуация Третата световна война се планира като верига от свързани помежду си локални конфликти с ниска и средна интензивност на буферни територии.

Вторият изход от глобалната криза е създаването на принципно нов икономически модел, свободен от кредитния характер на икономиката. Но това е неприемливо за Западния проект – да се ликвидира сам.

Третият изход от кризата е в разпадането на няколко кластера, всеки от които представлява трансрегионален и самодостатъчен пазар с възможност за взаимодействие с другите. Това означава създаване на нови политически и военни блокове, повторение на света от времето на противостоенето САЩ - СССР, но не в два, а в няколко блока, което се вижда в създаването на нови крупни обединения около САЩ, Китай и Русия. Към тях се присъединяват и нови играчи.

Какво е положението:

САЩ не успяха да наложат своята "голяма игра" на неоконсерваторите. Тягата на духовната мощ на "американската мечта" се изчерпа. Новият модел доведе САЩ до стратегическо поражение и загуба на статута на глобален лидер. Оттук са и опитите за силово решаване на проблемите с управляем хаос, с чужди ръце и кръв.

Китай през 2012 г. обяви "китайската мечта" за възраждане на националното величие и превръщане на страната в световна сила. Китай разработи доктрината за излизане от кризата с рязко нарастване на държавната мощ чрез икономическия пояс на Новия копринен път и Морския копринен път през ХХІ век, и заложи на моралните ценности на социализма с китайска специфика.

Русия се отказва от мечтата на човечеството за "червения проект" и тръгна по пътя на деидеологизирането с опора върху западния егоизъм на отделния човек. Това я докара до криза на руската идентичност и деградиране на територията. Страната се оказа на ръба на разпадането. Осъзнаването на бездната включи тяга към възраждане на мощната многонационална държава. Сега на Русия предстои война срещу икономиката на целия западен свят, срещу технологията на целия западен свят, срещу културата на целия западен свят. Позицията й е много сложна.

Политическият ислям, организирал се през 2012 г. в Ислямската държава на Ирак и Левант, зае активна позиция да върне духовните ценности и предписания на Шариата, т.е. "верният път на съвестта и нравствеността". Победата на политическия ислям трябва да стане образуването на Новия световен халифат. Но ИДИЛ разпръсна своите сили в огромен район – от Афганистан до Мадагаскар, и търпи поражение в Сирия и Ирак. Освен това е манипулиран от САЩ и Израел.

Обединена Европа отдавна не е в състояние да предложи нови идеи и загуби ценностите си и европоцентризма. Растат и центробежните тенденции. Под диктата на САЩ , Европа е въвличана в трансатлантическата търговска зона, финансовата й система остава под егидата на долара. ЕС губи войната със САЩ и КНР.

   "Интернационалът" на ционизма стигна до разкол на ционистите, хасидите и талмудистите. Но както в миналото, така и сега се опитва да спечели от сблъсъка на останалите "играчи" и да бъде основният печеливш след края на Третата световна война.

  Ватикана, особено при папа Франциск, се опитва да върне религията към основните библейски ценности и да изпъди търговците от храма. Дали обаче не е твърде малко, твърде късно.


Както виждате концентрацията на събитията и процесите е безпрецедентно мощна и разнопосочна.

Но едно е сигурно- утре няма да е като вчера.

Побързайте да се обичате!

 И създаде Творецът земята, създаде и хората. И „вложи” у тях дихание и съзнание, чрез които да се обичат, чрез които да вярват, чрез които да се уповават в Него и да се Нему уподобяват, чрез които да бъдат благодарни за битието си..

И умножи се числото на хората – стотици, хиляди, милиони, милиарди.. И будеха се сред чист въздух, и заспиваха върху девствена земя. И притежаваха хората сила, и се учеха да творят чрез труд. И имаха те свобода, за да бъдат такива, каквито сърцето им пожелае..

И сред всичката тази благодат хората пожелават да се отричат от нея!

И изместват своята реалност от духовната си същност, и си създават една нетрайна, нездрава, некрасива действителност, пълна с образи и илюзии на същата онази благодат, от която се отричат!..

Но едно е при хората обаче еднакво – кръгът на Живота. Завърта се той с раждането и спира земния си въртеж със смъртта. За едни – страшна неизбежност, за други – утешително избавление – смъртта е съзнат земен край за всекиго.

Бог ни е създал смъртни, за да отворим очите си за великото творение „Живот”, за да „побързаме” да оставим нещо след себе си, да изпълваме с любов всеки насъщен ден, всяко ненаситено пространство, всяко жадно същество около нас, с ясното съзнание, че минутата може и да е последна.

Смъртта плаши. Поради нейната неизвестност, неочакваност, невъзвратимост и сигурност. 

Смъртта е единствената сигурност на тази земя! Тя и Любовта..

Просветеният в сърцето си знае обаче, че смъртта е всичко друго, но не и и краят на Живота. Животът е безкрай, а смъртта е "вратата" към вечните му измерения.

Изпратени сме на тази земя, да я наблюдаваме, да я сътворяваме, да се себеобучаваме, да себеизрастваме и да се обичаме.. ДА СЕ ОБИЧАМЕ!..

За да се завърнем след всичко това обогатени у Дома..

Мили хора, не си губете времето.. и душите!

Фалшификациите на българската история

Дърветата от една гора се оплакали на Господ:
- Боже, ЗАЩО дърварите не престават безжалостно да ни секат?

Бог ги изслушал внимателно и накрая попитал: 

- Колко от вас си избраха да станат сапове на брадви и ЗАЩО?

Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне.

Обуначването на нацията започва с изопачаването и преиначаването на нейната история. Вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно. Обезличаването на народите чрез фалшифициране на историята беше дело на комунистите интернационалисти, но то е дело и на глобалистите-космополити. Разлика в подходите и методите няма. "Разделяй и владей". Риба се лови в мътна вода - колкото по-мътна, толкова по-добре.

През всичките векове, българската история е била подлагана на нагли манипулации, безочливи фалшификации, кражби и директно унищожение (горене на книги, рушене на културни паметници и геноцид спрямо живите носители на историческата истина и традиция). В това отношение, най-големите вреди на българската история са нанесени от гърците, турците, евреите, руснаците и сърбите.
В по-ново време грубата игра беше заменена с някои по-рафинирани средства и методи, но това не променя нещата. Например - Световната банка отпуска някаква жалка целева субсидия на Министерството на образованието и срещу това го обвързва с договор, нейни специалисти да изготвят учебните програми, по които ще учат българските ученици и студенти. И за да са нещата точни - в това не участват български експерти за да не объркат нещо. Кратко и ясно..

Наскоро четох, че в САЩ в училищата не се изучава предмет "История". Това ме потресе, но същевременно ми стана ясно защо американската нация се състои от жизнерадостни видиотени "патриоти", които вярват на всичко, което се каже по телевизията или е написано във вестниците!...
В Съветският съюз и неговите сателити от соц. лагера, по времето на болшевизма и тоталитарния комунизъм се учеше история. В България също. Но тази история беше така деформирана и изопачена, че последствията още личат в учебниците.
Дали се е променило нещо у нас през последните две петилетки и нещо? Нищо подобно - главите на децата продължават да се тъпчат с все същите исторически сурогати и свободни съчинения, подплатени с комунизъм и марксистко-ленински постулати. Дори става и по-лошо, като например старите догми да се заместват с нови - когато политиката влезе с кални ботуши в покоите на науката, не очаквайте нищо добро!

Вземете например един от новите учебници по "История на България" за кандидат-студенти и зрелостници (2001-2002 г.) под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев  и ще видите познатата схема: Колко са велики славяните; с тях започва историята на България; дивашките и нискокултурни "прабългари"; а траките въобще липсват! Защо да не липсват, след като указанията са да се разтягат повече локуми за Византия и елините. В същия "учебник" Старата Велика България на кан Кубрат е сведена до едно малко петънце, намиращо се между Фанагория и р. Сал. Човек да се чуди защо точно чуждите хронисти са наричали тази българска държава "Стара" и "Велика". Че кое й е великото, след като според учебника на Васил Гюзелев там е имало едва ли не само няколко села?... 
В момента българските учебници по история продължават да са пълни с антинаучна марксистко-ленинска и сталинска идеология, която трови душите и на новите поколения. Отделни автори правят някакви опити да променят нещата, но това са гласове в пустиня. Вредите, които са нанесени са толкова големи, че всичко се движи по инерция и старите клишета се мултиплицират непрекъснато. Редица изследователи и учени считат, че трябва да дойде едно ново поколение необременени историци, които да напишат истинската история. 

Проблемите тук обаче са два:
Първо старите комунистически кадри продължават да обучават в познатия ни стереотип новите поколения студенти и ученици и по този начин се "самовъзпроизвеждат", както се изрази преди време един наш учен. Новите политически повеи започват да налагат и някои нови стереотипи, далеч от обективната реалност. Тук по принципа на махалото се отива в другата крайност, което е също толкова вредно.
В стремежа си да изгоним комунизма от учебниците по история неговото място беше веднага заето от обезличаващия и безроден глобализъм и космополитизъм. Днес определени кръгове непрекъснато, упорито и садистично насаждат в обществото "либерално-демократични" теории, според които "трябва да се загърби миналото", "да сме по-толерантни", "етнически търпими", "да не дразним съседите", "да не се самоизтъкваме чрез историята", защото това е "национализъм" и т.н. А видите ли национализма и патриотизма са нещо много лошо и представете си, вземат и объркат нечии планове.. Тази тенденциозна политика (наричано от някои антиглобалисти сполучливо „толерастия” по аналогия с педерастията!) вече дава горчиви "плодове".
От учебниците по история започват да изчезват цели раздели и децата получават някакви половинчати и осакатени знания. Полуистините обаче никога не са градивни и не носят нищо добро. Те не могат да заместят истината и съдържат негативен и разрушителен елемент. Това в още по-голяма степен важи за историческата истина и манипулациите, които я замъгляват. 
В новите учебници по история първо изчезнаха траките; след това турското робство стана "турско владичество", а малко по-късно "Османско присъствие на Балканите". Както е тръгнало не бих се учудил след време Робство и геноцидът спрямо българите и арменците в Османската империя да бъдат представяни като "хуманитарни операции" на башибозука и редовните турски войски!...
Във връзка с това наскоро една учителка от гр. Лом - Клара Петкова*, в час по Родинознание учела децата, че от "турско робство са ни освободили САЩ", а който твърди обратното е "комунист"! Коментарът е излишен. Същата учителка обаче после стана депутат на НДСВ в Народното събрание.
Но нека бъдем последователни и да разкрием механизмите, чрез които се фалшифицира българската история. Настоящето изследване няма за цел да обхване цялата тази проблематика, защото става въпрос за огромен масив от информация, обработката на който в никой случай не е по силите на отделен изследовател. По-важното е да се сложи акцент върху начина, по който са фалшифицирани ключови събития и факти и да се посочат виновните лица - нещо, което до сега не е правено цялостно, но ние ще поемем риска, защото тук става въпрос за историята на България.

МЕХАНИЗЪМ НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ

Когато се работи със старите автори (т.нар."извори") трябва да се има предвид, че в повечето случаи чуждите хронисти са били враждебно настроени срещу българите и не са били особено обективни при отразяването на събитията. Независимо от това, тези текстове са по-достоверни от по-късните интерпретации и преводи, особено тези, писани през последните сто години.
И наистина, още от края на XIX век историческата наука в България започва да бъде използвана като политически инструмент и идеологическо оръжие за прокарване на различни идеи, вредящи на България. В началото това беше панславизма, после еврейския комунизъм и марксизъм, а в наши дни този комунизъм се трансформира в безвреден и обезличаващ юдео-масонски космополитизъм и глобализъм!...
Обективното отразяване на историята е труден процес, защото обикновено официалните историци са зависими от управляващите кръгове. Така е било през всички времена.
В по-новата ни история, Паисий, Раковски, Спиридон Габровски, поп Йовчо Попниколов, анонимния автор на „Зографската история”и др. са първите историографи, направили решителната крачка. След тях обаче в нашата историческа наука се намесват външни сили, които полагат жалоните на най-големите фалшификации и манипулации на българската история.
Ето какво пише по този въпрос големият наш изследовател-българист д-р Тачо Танев - "...На това отгоре, изграждането на делото на българската история се осъществява първоначално от чужденци, които прокарват в българската история своите небългарски концепции. А сетне мнозина българи заработват за доизграждането на нашата история, но заучавайки АБ-то на съвременната историческа наука, те остават ученици на чужденците и следователно, техни епигони. Между тях се отделя до известна степен най-големият български историк проф. Васил Златарски..." (който обаче е руски възпитаник и "щемпела" си личи отвсякъде - бел. моя).
И така, българската история, както днес е оформена след едно 100-годишно съществуване на нова България, е изградена в едрите си черти според представите и схващанията на чужденците. Най-главните й положения всъщност са предостатъчно явно оформени съобразно съвременните политически интереси на чуждите народи...".
По-важните от тези чужди учени писали българската история са - Н.С.Державин (руснак); М.Сперанский (руснак); Константин Иречек* (чешки евреин); Якоб Веис* (евреин); Карел Шкорпил; Херменгилд Шкорпил; ф.И.Успенский (руснак); Юрий Венелин; Павел Йосиф Шафарик* (чешки евреин); И.В.Ягич (руснак); проф.В.Томашек (чех, австроунгарец); Геза Фехер* (унгарски евреин), и др.
Наред с тези имена в по-ново време се появяват и цяла плеяда други чужденци и чуждоземни имена на "български историци"с небългарски произход.
Най-накрая в тази печална редица се появяват и български историци слуги и ибрикчии на "силните на деня", към тях се причисляват и една особена категория "историци" с привидно български имена, но с небългарски или смесен произход и с чуждо етническо самосъзнание! 

За да се ориентира читателят кои точно сили стоят зад фалшификациите на българската история, ще дадем един частен пример.
Когато д-р Иван. Д. Шишманов "доказва", че сборникът "Веда Словена" на Стефан Веркович е "фалшификат", веднага получава по-висока степен в масонската ложа, където членува.
В обобщен вид се вижда, че основната българска история писана и преповтаряна през последните сто години е творена главно от чужденци и шпиони на чужди правителства.
  Да видим по какви начини се фалшифицира историята:
- Укриване и заличаване на факти и документи (изнасяне на ценни ръкописи в чужбина); директно унищожаване на исторически книги.
- Манипулации и инсинуации (грешни внушения).
- Кражба на чужда история (приписване на определени събития и културни достижения и паметници на други народи).
- Премълчаване на важни събития и обстоятелства.
- "Редактиране" и цензура на изворен материал.
- Явни и прикрити фалшификации.
- Репресии и физическо унищожаване на историци и хора от интелигенцията, отстояващи историческата истина.

Всички тези и други подобни методи са прилагани и се използват и сега за фалшифициране на българската история под една или друга форма.
Ще изброим и основните пунктове за фалшификация и след това ще дадем примери от съответните трудове на "историци".

ОСНОВНИ ПУНКТОВЕ ЗА ФАЛШИФИКАЦИЯ

Чрез
- Произходът и Прародината на българите.
- Етимологията на името "българин".
- Понятията.
- Езиковия проблем и писмеността.
- Религията.
- Разцепване на българския суперетнос на десетки изкуствени малки етноси.
- Създаване на теории за "изчезналите" антични народи на Балканския полуостров и липсата на приемственост между тях и днешните българи.
- Омаловажаване делото на изтъкнати историци възрожденци и такива в по-ново време.
- Манипулации, инсинуации, създаване на лош имидж на българите, насаждане на чувство за вина и други психологически инструменти.

С произхода и прародината на българите ("прабългарите") е спекулирано безкрайно много. Общо взето до сега беше натрапвана теорията, че "прабългарите" са били някакво малко „тюркско племе” от състава на т.нар. "хунски съюз" (т.е. някакви полудиви "номади монголоиди"), които, идвайки на Дунава, се претопили в "славянското море" и станали "бели хора". Прародината беше препратена някъде неопределено далеч в монголските степи, с намека, че щом там сега живеят монголци и тюрки, значи и "прабългарите" са били такива.
Тази теза беше разработена главно от руски учени с намерението да отблъсне дунавските българи от "тюркския" им произход, с оглед традиционната им непоносимост и неприязън към турците (въпреки, че "тюрки" и "турци" са две различни понятия) и те да се "припознаят" като "славяни"!...
Същата схема беше приложена и спрямо волжките българи, на които беше залепен етикета "татари", за да се срамуват те от своите корени (въпреки, че нямат нищо общо с историческите татари) и да им закрепи чувство на вина, комбинирано с траен комплекс за малоценност.
Ето какво казва по този въпрос д-р Тачо Танев: 
"Руската версия на българската история е изцяло изградена върху следното- От край време съществува една велика славянска общност, от която българите са се отделили още от времената на своята стара история. Тази относително малка група от южните славяни, нарекли се "българи", в новите времена следва да се възвърне и приобщи към великата славянска страна - Русия".
Проводник на тази руска версия на българската история в България по време на Освобождението, и то наметнат с мантията на висшата историческа наука, се явява проф. Марин Дринов. Той налага в току-що излюпващата се българска историческа наука руската версия и почти всички наши историци, кога по-послушно, кога по-непослушно я следват ето вече над 100 години.
Ето какво пишат за произхода на българите и други такива "историци" - ибрикчии - Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков и Костадин Петров : "Прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова-племенна общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на реката Иртиш...'.
По-нататък същите автори подчертават, че историята на България започва със славяните, които се появили още в 6-то хилядолетие пр.Хр."
Империята на българите край Кавказ - Стара Велика България - е представена като Прабългарски съюз "Стара Голяма България". Тези българофоби представят българите като някакви "номадски племена, ядящи конско месо и живеещи в палаткови лагери, състоящи се от юрти". За старите български владетели преди кан Кубрат не е казано нищо! Българите са представени като "нискокултурни диваци и конекрадци, които с набезите си безпокояли Византийската империя".

В многотомната "История на България" (т.2) на БАН, Васил Гюзелев, Станчо Ваклинов, Петър Петров, Димитър Ангелов, Борислав Примов, Василка Тъпкова-Заимова и др. пишат: "Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др.".
Отново се говори за "Прабългарски военно-племенен съюз Велика България", "прабългарите-номади", като нищо не се споменава за българските градове край Кавказ и в Средна Азия, а противно на това се твърди, че "прабългарите живеели в юрти, землянки, надземни постройки и номадски станове". Историята на Дунавска България отново се започва със славяните. Българската държавност започва след кан/цар Аспарух (681 г.). Древната история е орязана...
С малки изключения почти същото преповтарят и Веселин Бешевлиев; акад. Димитър Ангелов; Ст. Младенов; Иван Шишманов; Станчо Ваклинов и редица други автори, пишещи главно след 1944 г. и слугувайки на панславянските и комунистически идеологии.
В писанията на всички тези автори, които залягаха в официалните учебници от комунистическо време, с фини манипулации българите трябваше да бъдат откъснати от хуните и другите сродни етноси и по този начин да се отреже връзката с древната ни история.
По това време негласно на учените беше забранено да се занимават с древната българска история преди кан Аспарух (668-695 г.).
Тук специално внимание бих искал да отделя на автора Петър Добрев, който отрича тюркската и славянската теория за произхода на българите, но заедно с това отхвърля и връзката с хуните, като доста агресивно защитава тази своя теза. Връзката с хуните обаче е безспорна и има редица документи и доказателства за това. 

Проблемът, който заобикалят Петър Добрев и споменатите по-горе комунистически автори е, че "хуни" не е етническо понятие, а е събирателен термин за 26 народа обединени под единно ръководство в Хунската империя в III в. пр. Хр. Те не могат да бъдат определени като" тюрки", тъй като тюрките като държавна формация се появяват шест века по-късно. Тези 26 народа хуни не са етнически хомогенни, живеят на огромна територия и най-общо могат да бъдат разделени на две големи групи - източни (дунху или жун - монголоезични) и западни (ху или хунори- ираноезични).
Българите като европеиди спадат именно към втората група! Тази втора група е тясно свързана с трако-кимерийците, скитите и сарматите, а също и саките, които са населявали пояса между Балканския полуостров, Черно море, около Кавказ и Каспийско море, Средна Азия и далече на изток до областта Ордос в сърцето на Китай, както и в Южен Сибир. Те са представлявали една етно-културна общност на конните народи. 

Въпреки разните спекулации, антропологически българите (в т.ч. и "прабългарите", които ние наричаме "древни българи") са определени като индоевропейци, кавказки тип от причерноморската група и известни сходства с памиро-ферганската група.
По отношение на волжките българи Петър Добрев също има грехове, защото без да е направил необходимите изследвания твърди най-отговорно, че били изчезнали през ХІІІ-ХІV в., точно както тръбят и всички руски енциклопедии! След като се твърди това, трябва да се обясни и факта, защо след превземането на Казанското царство (Волжка България) от руснаците в 1552 г., цар Иван Грозни си присвоява титлата "Цар на руси и българи". Това се повтаря и при всички следващи владетели и е отразено писмено в техните официални държавни печати!..
Също така към днешна дата в Руската федерация (републиките Татарстан, Чувашия, Башкирия, Кабардино-Балкария и др.) има над 20 млн. души, които се самоопределят като българи, независимо че в паспортите им пише друго. По тези въпроси са излезли множество книги и всеки може да ги прочете, когато пожелае...
По въпроса дали в Руската федерация (РФ) има българи, трябва да се питат самите българи, които живеят там, а не руснаците или руските възпитаници в България, които са женени за рускини и предават и продават българските национални интереси, маскирани като патриоти и загрижени "историци"!
В потвърждение на казаното по-горе е фактът, че през последните години руските учени ограничиха използването на термини като "тюркски народи", "тюркски езици", "тюркска култура", и го заместиха с "алтайски народи", "алтайски езици", "алтайска култура" и т.н.
По отношение прародината на древните българи няма единно становище, независимо от записаното в школските учебници и дебелите томове на БАН. 

Напоследък все повече наши и чужди учени се изказват в полза на тезата, че българите са автохтонно население на Балканския полуостров и Причерноморието. След катаклитичен потоп в Черноморския басейн преди около 7600 г.одини една част (пеласгите, т.нар. 'траки") са останали тук, а по-голямата част от населението трако-кимерийци мигрира на юг в Мала Азия и Месопотамия (по-късно известни като шумери), а друга част през Кавказ отива на изток чак до Тарим (Северозападен Китай) и съседни области (т.нар. хуни или хунори).
След време българите се съсредоточават в Балхара (Бактрия) и около Кавказ, откъдето се завръщат отново в Европа и на Балканите, за да се слеят със своите родственици траките.
Пръв е изказал подробно аргументирана теза за автохонност на българите на Балканите проф.д-р Ганчо Ценов още в началото на миналия век. В своите трудове той се опира предимно на сведения от старите антични автори и критикува някои български историци като - Васил Златарски, Ст. Младенов, Иван Шишманов, а също и Ватрослав Ягич, Голубински и Шафарик, че укриват факти по тези въпроси и защитават славянофилски и българофобски теории, вредни за България.
Най-оригинална и точна формулировка за произхода на древните българи дава д-р Тачо Танев, който ни определя като древен народ със собствена идентичност: "Българите са един велик самостоен народ в историята на човечеството, и освен това, те са един от най-древните живи и до днес народи на земята, с богато собствено народно предание". Той ги свързва също така и с хуните (техния западен клон), с който нямат етнически различия. 

Фалшифицирането на произхода и прародината на древните българи е последвано и от манипулации и изкривяване значението и етимологията на името "българин". Могат да бъдат изброени над 50 версии за значението на българското народностно име и повечето от тях не са верни. В това отношение най-злостно е определението на проф. В. Томашек, който "научно" обяснява името "българи", че то означава "боклук" (от турското "буламач" - т.е. "сбирщина от мелези", "смес от много етноси"), с което име били наречени "останките от разбойническия боклук, побегнал и събрал се около бреговете на Азовското море след приключването на Великото преселение на народите".
На В.Томашек пригласят и редица наши учени, начело с проф. Стефан Младенов, проф. Васил Златарски и акад. Димитър Ангелов, които свързват името "българин" с тюркския глаголен корен bulg, което значи "размесвам", "меся". В такъв смисъл названието "българин" се тълкувало като "смесен", "нееднороден" (т.е. "мелез").
Стефан Младенов дава интерпретация като "смесени скитници"; Павел Йосиф Шафарик като - "крайненци" (т.е. хора, обитаващи покрайнините), а унгарския тюрколог И. Немет тълкува името "българи" в смисъл на "метежници", "бунтовници". Повечето от тези интерпретации са неверни и клеветнически и петнят българското име.
След като са залегнали обаче като постулати в българските учебници, подобни "научни теории" дават основание на българофобите и мизантропите-глобалисти да ни атакуват с човеконенавистни теории, целящи да предизвикат у съвременните българи някакъв комплекс за малоценност. Това се прави планирано и целеносочено по определна схема, която се следва от години.
Плъзгайки се по тази логика, в редица чужди енциклопедии името "българин" се тълкува в подобен "вулгарен" смисъл, като му се придава значение на "варварин", "човек от простолюдието", "дивак-мелез" и дори "содомит"! Последното се използва във Франция във връзка с "бугрите" (богомили, катари, албигойци и др.) свързано с верските борби и догми.
В гръцка енциклопедия името "българин" е залегнало като - "мръсна дума, с която се обиждат запалянковците на някои футболни отбори от Солун"!...
Сърбо-македонистите използват същия претекст, за да ни наричат "бугари-татари" и т.н.
Наскоро във в."Дейли телеграф" една журналистка - Зенга Лонгмор* написа следното: "Българите са етническа смес от славяни, турци и гърци. Думата "болгар" значи смесица и може би за това те са по-толерантни към външни хора". На тази провокация българската общественост реагира остро и бяха отправени искания за екстрадирането на Зенга Лонгмор от страната и обявяването й за "персона нон грата" в България, както и британския вестник "Дейли телеграф" да бъде осъден за обида на нацията.
Подобна клеветническа кампания беше подета и от един псевдополитик - Любен Дилов-син, който в интервю за сп. "Мобиклуб" заяви следната "гениална" мисъл: "...Ние не сме нация. Нация има тогава, когато има съвкупност от различни народи, които се изживяват като нация. Ние сме народ, който е съвкупност от представители на различни нации - турци, арменци, евреи, българи, гърци. Безспорно това в голяма степен се дължи на несвободата - т.е. на неизвоюваната от само себе си свобода..."
 
Истината за българското име е съхранена в старите хроники.
В своите пътеписи за посещенията си във Волжка България, арабският пътешественик норм. Абу Хамид ал-Гарнати (1135 г.), пише, че в град Болгар (столицата на Волжка България) той прочел книгата "История на България" ("Булгар Тарихи"), на чиято първа страница се обяснявало значението на името "българин". То е следното - "БЪЛГАРИН" значи "МЪДЪР, ЗНАЕЩ ЧОВЕК", "УЧЕН ЧОВЕК"! Това е точното значение на думата и всякакви други спекулации се неуместни и вредни.
В допълнение на горното, името произхожда от верния корен ПАЛК и БЪЛГ- (от "бАлкари" и "бЪлгари"), който корен като име на народ, означава "светлите", "силните", "сияйните", "синове на светлината" (т.е. носители на светлината и знанието).
Нека не забравяме и факта, че редица български племена кутригури, уногури, утигури и др. носят наставката "гури", а думата "гуро" на санскрит значи "Учител", "Висш духовен наставник"!...
Покойният наш историк Христо Тодоров-Бемберски доказва на базата на огромен изворен материал, че думата „българин” означава „гражданин” (човек от града). Тази етимология на народностното ни име е възникнала в много древни времена, когато повечето народи са живеели в малки селища и землянки, докато българите са живеели предимно в белокаменни градове и крепости, а това е доказан факт и от археологията!
  
Проф. Крум Балтаджиев
___________________________________________________

БИБЛИОГРАФИЯ

1. История на България, колектив, т. 1-8, БАН, 1979-1999 г.
2. Акад. Димитър Ангелов. Образуване на българската народност, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
3. Петър Петров; Васил Гюзелев. Христоматия по история на България, т. 1, Ранно средновековие 5-10 в. , изд. „Наука и изкуство”, София, 1978 г.
4. Проф. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура 6-11 век, изд. „Наука и изкуство”, София, 1977 г.
5. Веселин Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
6. Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум славяни и прабългари, БАН, София, 1982 г.
7. Иван Богданов. Именник на българските ханове, изд. На Отечествения фронт, София, 1981 г.
8. 50 години Институт по история при БАН, ред колегия: Валери Стоянов и Антоанета Запрянова, ИК „Гутенберг”, София, 1999 г.
9. Кратка история на България, антори: Александър Фол, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Константин Косев, Илчо Димитров, Андрей Пантев, Милчо Лалков, Костадин Петров, редактори чл. Кор. Проф. Илчо Димитров и доц. Милчо Лалков, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981 г.
10. Мавро Орбини. Царството на славяните - 1601, откъси; под редакцията на Тодор Сарафов, съставител Надежда Драгова, изд. „Наука и изкуство”, София, 1983 г.
11. Христоматия по тракология, т. 1, съставители Александър Фол и Димитър Попов, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1989 г.
12. Христо Данов. Траки, изд. „Народна просвета”, София, 1982 г.
13. Богдан Богданов. Омировият епос, изд. „Народна просвета”, София, 1976 г.
14. Детелин Вълков. Кой кой е в „Илиада” и „Одисея”, изд. „Литера Прима”, София, 1999 г.
15. Александър Фол. Политическа история на траките, изд. „Наука и изкуство”, София, 1972 г.
16. Александър Фол. Тракийската култура. Казано и премълчано, изд. „Рива”, София, 1998 г.
17. Димитър Попов. Тракология, изд. „Лик”, София, 1999 г.
18. Светлана Янакиева. Предгръцка Беотия. Палеобалкански и ономастични и митологични елементи, изд. „Днес”, София, 1994 г.
19. Божидар Динков. Пеласгите. Една загадка на Балканите и Егеида, изд. „Любомъдрие”, София, 1999 г.
20. Стефан Чурешки. Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история, София, 1999 г.
21. Петър Чолов. Български историци. Биографично-библиографски справочник, София, 1999 г.
22. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950 г., том 1, София, 1995 г.
23. Франсоа Шаму. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха, изд. „Български художник”, София, 1979 г.
24. В.С. Сергеев. История на древна Гърция, под редакцията на проф. Н.А. Машкин и А.В. Мишулин, държавно издателство „Наука и изкуство”, София, 1950 г.
25. Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите, изд. „Златен лъв”, Пловдив, 1998 г.
26. Йордан Табов; Климент Василев. Възкръсващата история на д-ръ Ганчо Ценовъ, София, 2001 г.
27. Проф. Ганчо Ценов. Народността на старите македонци, брошура, София, 1938 г.; второ издание сп. „Авитохол”, кн. 16/2001 г.; София.
28. д-р Дориян Александров. Древните български владетели преди кан Кубрат, сп. „Авитохол”, кн. 18-19/2002 г.; София.
29. Ясен Кавадарков. История на България, т. 1, Грешки в историята, изд. „Гутуранов”, София, 1999 г.
30. Ясен Кавадарков. Неизяснени моменти от историята на Византия, сп. „Исторически алманах”, бр. 1/1999 г., София.
31. Ясен Кавадарков. Десислава – княгиня Евтимия Тертер-Шишман – най-голямата писателка на 14 век, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
32. Александър Мошев. Исторически корени на мита за Кентаврите, сп. „Исторически алманах”, бр. 2/2000 г., София.
33. Божидар Димитров. Българите и Александър Македонски, изд. „Тангра ТанНакРа” и Център за изследвания на българите, София, 2001 г.
34. Божидар Димитров. Десетте лъжи на македонизма, изд. „Анико”ЕООД, София, 2000 г.
35. Петър Добрев. Мисли пред храма на вековете. Как за един век три пъти беше опошлена българската история, ИКК „Славина-РМ”, София, 2000 г. 
36. Петър Добрев. Кои сме ние българите. Книга за изгубената нишка на нашето минало или кратък курс по българознание, ИК „Галик”, София, 2000 г.
37. Петър Добрев. По следите на една научна сензация. Сказанието на Атиловите хуни, ИКК „Славина-РМ”, София, 1997 г.
38. Петър Добрев. Българи, тюрки, славяни, ИК „Огледало”, София, 1996 г.
39. Петър Добрев. Европа започва от България, ИК „Галик”, София, 2001 г.
40. Петър Добрев. История разпъната на кръст, част първа: Заблудите на 19 век; част втора: манипулацииет ана 20 век; ИК „Славина-РМ”, София, 1998 г.
41. Петър Добрев; Милена Добрева. Древно-българска епиграфика, изд. Център за изследвания на българите и „Тангра - ТанНакРа”, София, 2001 г.
42. Бахши Иман. Джагфар Тарихъ. Свод булгарских летописей, т. 1-3, ред. „Болгар иле”, Оренбург, 1994 г.
43. А. Ашняки. Българите башкири през вековете и днес, изд. „Светлик”, София, 1998 г.
44. Проф. Алфред Халиков. Кто мы – булгары или татары?, Казан, 1992 г.
45. Гусман Халил. М, болгары, а не татары, Болгарский национальны конгрес и ИК „Огледало”, Казан-София, 2000 г.
46. Абрар Каримулин. Татары: Этнос и Этноним, Татарское книжное издательство, Казан, 1989 г.
47. Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза Волжских булгар, Санкт-Петербург, 1997 г.
48. У.Ф. Батыров; А.Д. Собянин. Булгары: неизвестная история очень известного народа, ж. „Профи”, № 6-7/1999 г.
49. Гайнетдин Ахмеров. История на Волжка България („Булгар Тарихъ”); превод, предговор и коментари – доц. д-р Татяна Яруллина, ИК „Огледало”, София, 2001 г.
50. Гаяз Изхаки. Идель – Урал, изд. „Камаз”, Набережние челны, 1993 г. (първо издание Берлин, 1933 г.).
51. Всемирный конгресс татар (второй созыв); Издание Всемирного конкресса татар, Казань, 1998 г.
52. Христо Маджаров. Големият заговор срещу българите, изд. „Алфиола”, Варна, 2001 г.
53. Димитър Съсълов. Бележки върху книгата на проф. Димитър Ангелов „Образуване на българската народност”, Българска Орда, Известия, кн. 1 (59) 2000 г., София.
54. д-р Тачо Танев. Възловите въпроси на старата българпска история, Българска орда, Известия, кн. 2 (60) 2000 г., София.
55. Димитър Съсълов. За българското писмо. Българска Орда, Известия, кн. 1 (61) 2001 г., София.
56. Неизменниятъ антропологиченъ обликъ на българите (сборник), Димитър Д. Съсълов. Заблуждения по потеклото на днешните българи, изд. „Монархическо-консервативенъ съюз”, София, 2000 г.
57. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2001 г.
58. Л.П. Бушчин. История на СССР, изд. „Наука и изкуство”, София, 1956 г.
59. Христоматия по история на България 1944-48 г. Народна демокрация или диктатура, редакция: проф. д-р Любомир Огнянов, ст.н.с.к.п.н. Митка Димова и Атанас Свиленов, „Литературен форум”ООД, София, 1992 г.
60. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия Райх в България, съставител: Витка Тошкова, изд. „Христо Ботев”, София, 1992 г.
61. България – своенравния съюзник на Третия Райх, (сборник от документи); съставители: Витка Тошкова, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилян Нойков, изд. „Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г.
62. История на прабългарите: потребност от нов подход. Преоценки, 1, 2, 3 част, изд. „Тангра-ТанНакРа”, София, 1998-2000 г.
63. Българи и евреи, сборник, 1 и 2 част, изд. Център за изследвания на българите, организация на евреите в България „Шалом”, „Тангра-ТанНакРа”, София, 2000 г.
64. Годишник. Алманах за историята на евреите в България. С притурка на годишник на еврейския исторически музей – София, Организацията на евреите в България „Шалом” и Бней Брит „Кармел”, София, 1998-99 г.
65. Евреите по българските земи (Judaica Bulgarica), анотирана библиография, съставители: Жак Ескенази и Алфред Криспин, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимооотношения, София, 1999 г.
66. Мая Калбург Тодорова. И белите пътища плачеха под нозете им. Популярна история за еврейството по българските земи, издателска компания К&К, 1991 г. 
67. Пламен С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни, изд. „Зограф”, Варна, 1998 г.
68. д-р Николай Панайотов. Разчетена е най-древната писменост в света от преди 7000 години; За евреите и юдаизмът – преди 7000 години, в. „Народен будител”, бр. 7-8 (64-65), Варна, 2000 г.
69. д-р Николай Панайотов. Изгарям си дипломата, културна дискусия, в. „24 часа”, 10.04.2001 г.
70. д-р Николай Панайотов. Отворено писмо до специалистите на „Нешънъл Джиографик” господин Робърт Балард, чрез редакцията на в. „Стандарт” и в. „Морски Труд”, гр. Варна, 27.03.2001 г.
71. д-р Светлозар Попов. Научно откритие или....?, в. „Народен будител”, бр. 2 (69), Варна, 2001 г.
72. Кирил Туджаров. Спасяването на българските евреи през Втората Световна война, в. „Народен будител”, бр. 4 (71) 2001 г. и бр. 7 (74), Варна, 2001 г.
73. Малкият Давид – България победи злия Голиат – хитлеристката машина, интервю на Феня Декало, „Осанна и ...разпни го”! Анита Комитска, в. „Македония”, бр. 4/31.01.2001 г., София.
74. Сами Рафаел. Някои упорито се стремят да навредят на интересите на България, в. „Македония”, бр. 31/02.08.2000 г., София.
75. Лъчезар Тошев. За спасените и неспасените, в. „Анти”, 20-26.10.2000 г.
76. Димитър Сепетлиев. Романизирана скандална хроника на царското време. Цар Борис III, том 3, Нова история на България в 8 тома, ИК „Свети Димитър”, Германия, 2001 г.
77. Иво Жейнов. В архива на ДС се пазят схеми за черни каси от 1944 г. Народната власт грабела наред българи, евреи и всички, които имали пари, в. „Демокрация”, 24.07.2001 г.
78. Ясен Кавадарков. Българската писменост от праисторията, в. „Новата култура”, бр. 2/25.01.2001 г.
79. проф. Йордан Йорданов. Спорът славяни ли сме или прабългари е излишен...., в. „Македония”, бр. 12/22.03.2000 г.
80. Oskar Bar. Geographie Europas, Lehrmittelrerlag des kantons, Zurich, 1979, 1989 (второ издание).
81. вестник ни изкара смес от славяни, турци и гърци (редакционна), в. „24 часа”, 17.07.2000 г.
82. д-р Дориян Александров. Българите – мелези?! Клеветят ни по поръчка, в. „24 часа”, 25.07.2000 г.
83. Знамето на победата забивано два пъти, „Памет” рубр., в. „Труд”, 09.05.2001 г.
84. Алберт Бенбасат. Цензурата – анатомия и начин на употреба, в. „Про&Анти”, 24-31. 05.2001 г.
85. д-р Илия Илиев. Византийското наследство и седемте славянски племена са измислици. Вече ги няма Руската империя и подкрепяната от Великите сили Югославия; време е да учим истинската си история, в. „Монитор”, 18.10.2001 г.
86. д-р Илия Илиев. Българската православна църква е независима от 535 г., в. „Монитор”, 22.10.2001 г.
87. История на България. Учебник за кандидат студенти и зрелостници 2001-2002 г., под редакцията на чл. кор. проф. Васил Гюзелев, 2-ро издание, изд. „Габеров”, Велико Търново, 2001 г.
88. Димитър Табаков. Историята на българите в ръцете на славяно-маниаците, сп. „Авитохол”, кн. 13/2000 г., София.
89. Подробни и нови издирвания по старата българска история според знаменития французки историк Lebeau, събрал и превел от оригинала д-р Христо Т. Стамболски, печ. „Балкан”, София, 1914 г.
90. Любен Дилов – син. Свободата е възможността да правиш информиран избор, сп. „Мобиклуб”, бр. 4/2001 г.
91. Изчезнувшие народы, сборник, под редакцией д.и.н. П.И. Пучкова, составитель к.ф.н. С.С. Неретина, изд. „Наука”, Москва, 1988 г.
92. Мурад Аджи. Кипчаки. Древная история тюрков и Великой Степи, ОАО Типография „Новости”, Москва, 1999 г.
93. Мурад Аджи. Полынь половецкого поля, ТОО „Пик Контекст”, Москва, 1994 г.
94. Мурад Аджи. Европа, тюрки, Великая Степь, изд. „Мысль”, Москва, 1998 г.
95. Дмитрий Еремеев; Михаил Мейер. История на Турция в средните векове и ново време, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, София, 1998 г.
96. История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, превод от френски Галина Меламед, изд. „Рива”, София, 1999 г.
97. Ст.н.с. д-р Давид Коен. Български евреи загинали по времето на Холокоста, в. „Еврейски вести”, бр. 5 и 6/2002 г., издание на Организацията на евреите в България „Шалом”, София.
98. Симчо Коен. Състрадание и кураж за нашето спасение, в. „Еврейски вести”, бр. 6/2002 г.
99. Йосиф Илел. Говори еврейския исторически музей. Нашите мадони, нашите партизански джоконди, в. „Еврейски вести”, бр. 5/2002 г.
100. Тамара Шишманова. Как южната ни съседка преиначи историята, в. „Монитор”, 02.04.2002 г.
101. Комунистическият рекет над евреите, в. „Демокрация”, 12.02.2002 г.
102. Капка Тодорова. В България се ражда антисемитизъм. Фашистка литература залива пл. „Славейков”. Евреите у нас са уплашени, в. „24 часа”, 18.03.2002 г.

За Петдесятница (Голяма Богородица)

"Аз съм Пътят и Истината, и Животът! Никой не идва при Баща ми, освен чрез Мене!"
Защото няма под небето друго име дадено за спасение на човеците, освен името на Иисус Помазаника.
Но..
"Истина, истина ви казвам, който приема вас (последователите ми, пратениците ми), Мен приема, а който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е пратил. Който вас слуша, Мен слуша, и който се отмята от вас (светиите ми), от Мене се отмята"..
Идолопоклонство ли е почитането (не поклонението!) на Богородица и светиите?
Мария и светиите (последователите) не са застъпници като Иисус. Той е застъпник по същество чрез изкупителните Си заслуги, а светиите се застъпват за нас, подражавайки на Христос и великата Му любов към грешниците.
Помазаникът е ходатай по природа, а Богородица и светиите са ходатаи по благодат. Особено голямо е застъпничеството на Божията Майка пред Нейния Божествен Син. Тя сама казва за себе си: "Ето, отсега ще ме облажават всички родове".

Бихме били идолопоклонници, ако боготворяхме светиите и ако с почитта си към тях бихме затъмнили Божията Слава. Но всъщност ние не ги боготворим и никого не поставяме на мястото на Господ Иисус Христос - единствения наш Спасител, Изкупител и Застъпник.
Идолът отдалечава човека от Бога, а почитта към Божията Майка и светиите, приближава към Него. Истинските християни, като виждат как светиите чрез Божията им дадена благодат са прославяли и прославят Бога с делата си, се стремят чрез вяра да следват постъпките им съгласно думите на апостол Павел: "Помнете вашите наставници. И като ви е постоянно пред очите тяхната мъченическа кончина, подражавайте с вяра на делата им." Разбира се, говоря не само за споминалите се, но и за живите светии, които често се помещават сред нас без да ги разпознаем, улисани в собствените си суета и гонене на вятъра.

Дивен е Бог чрез своите светии. Сам Господ Иисус Христос е заявил: "Вие сте Мои приятели". Как да не почитаме тия, дето са и служители, и приятели, и синове Божии? Те подпомагат търсещия по-лесно да се доближава до Бога. Като някакво необходимо стъпало между греховната отдалеченост и Божията благодат са. Примера им ни улеснява и насърчава в стремежът ни да служим на Бога. Застъпническите им молитви са жизнеутвърждаващи за нас.
Обаче Божията майка ли или Божиите последователи са ни кръстили в Святия Божи Дух? Да не бъде! Но те са светиите, които денонощно в молитви за нас са край престола на Божия Агнец, чието пък застъпничество ни е подпечатало с печатът на спасението, произтичащо от Бога. Който дар първо са приели ранните Христови последователи петдесет дни след Неговото възкресение.. дар, който последователите Му продължават да получават и до днес.
Блажени Августин :
"Не на мъчениците ние посвещаваме свещенството, богослуженията и жертвоприношенията (както правят това езичниците по отношение на своите божества), защото ние смятаме за свой Бог не тях самите, а техния Бог.
Разбира се, почитаме паметта им като святи Божии люде, които са воювали за Истината до смърт. Но чувал ли е някой някога щото свещеникът, стоящ пред олтара, построен даже над гроба на мъченик, в Божия чест и почит да казва в своите молитви - "На тебе, Павле, Петре или Киприяне, принасям жертва"?
И тъй ние не почитаме светите мъченици с поклонничество и Божествени почести, тъй като това трябва да става само по отношение на Триединният Бог."

Едни спонтанно разхвърляни мисли..

 .. Всъщност поговорката е тази:
"От онова, което препълва сърцето говорят и устата".
Но ми се видя без рима, та.. Да ме прости Соломон, че му перифразирам мисълта. Защото всъщност в този случай се променя и значението й.
А то трябва да бъде: "Според онова, в което вярваш, според това и живееш."

Човек не може да избяга от себе си. А това означава, че не може да изостави същността си и да тръгне без нея. Същността му е "багажът" му. Куфарът със спомени, опит, горчилки, любови..и пак спомени..и повече опит.. И все неща, които имат тегло. Бавно и постепенно теглото се увеличава и "куфарът" в ума натежава. Ако не се сещате да го преравяте периодично, за да изхвърляте вече излишното и ненужното, ще дойде ден той ще спре да се затваря. Спре ли да се затваря пътят е само един- Карлуково. Добре де.. и още един- Раднево.
А като се замислите (ако вече не ви е пълен куфарът, щото тогава няма да можете да се замисляте)..Та ако се замислите трезво ще установите, че куфарът ви е всъщност пълен с излишнотии (често и с глезотии). Вие може да не ги смятате за такива, но те са именно такива. Всичко най-ценно всъщност се оказва невероятно малко. Можете дори да го натъпчете по джобовете..
Има и друга една приказка от дебелите книги във връзка с първата: "Който е тръгнал да оре не поглежда назад". вероятно защото онова, което ще види зад себе си ще убие ентусиазма му. Знам ли. Може да е изкривил браздата и да му се прище да се върне, за да я поправи. Защото голям капан е "Може и по-добре!". Разбира се, че може и по-добре. Винаги ще бъде така. Но заради това постоянно ще тъпче само на едно място.. Защото тази игра е безконечна и те завърта в кръга на перфекционизма. Оттам трудно се излиза. Върнеш ли се да поправяш стореното ще се връщаш постоянно.. И после пак.. и.. ОтидЕ ти денят.. И бъдещето. Защото така неусетно се закотвяш в миналото, в спомените. А там нещата са непроменяеми..А ние не сме съвършени. Делата ни също ще бъдат несъвършени. Така се учим (ако изберем да се учим).

Ама не казвам спомените да бъдат забравени, а да бъдат оставени на мира. Същите дебели книги вметват по този повод: "Не разбутвай стари дувари", вероятно за да не паднат. Хубаво е, когато човек има силите да надгражда спомените си, а не да ги "съхранява" непокътнати. Те са там, за да ги използваме за основи, не за реликви. Иначе винаги ще започваме от нулата и никога нищо няма да можем да достроим в живота си. Защото той не е чак толкова дълъг, колкото ни се иска. И така си отиваме от него неудовлетворени, незавършили своите си строежи (или етапи от тях)..

Затова не се занимавайте с миналото, за да не се занимава и то с вас. Само го надграждайте, за да създавате ново минало. То за друго освен за основи не става.
Защото бъдещето не е нищо друго освен неслучило се още минало. А миналото- осъществило се вече бъдеще.
Така че на нас ни остава само моментът, от който зависи ще има ли миналото ни своето продължение в бъдещето, или бъдещето ще е погребано преди да се е родило, заради обездвижването ни в миналото..

Та думата ми бе: Постоянно внимавайте с какво си пълните главите, защото това се процежда и в душите, а точно там се заражда вярата.. или нейната липса..
Не е уморително, повярвайте ми. Съживително е.

Животът-двулевка

Знаете ли кое е направило западната (в частност американската) машина успешна?
Посвещението. Раздаването от душа в онова, което правиш. Без задръжки. Всичко, което излиза от сърцето ти да бъде пуснато на свобода.
Гледали ли сте сравнително чужди концерти или филми? Какво друго забелязвате освен многото налети пари в тях? А защо мислите се наливат много пари? Заради професионалистите, които се раздават докрай. Ама не си мислете, че парите са направили професионалистите да се раздават.. Парите само дават възможност професионализма им да се развие и стане достояние на публиката. Но ако го нямаш огъня на професионализма отвътре никакви пари не могат да ти дадат резултати. Защото парите не са огън, а само средство за поддържане на огъня. Но него трябва вече да го има там някъде в душата ти. И да е запален..

Знам че на много очите им са вперени в западната машина. В социален план няма по-успешна в историята на света. Тя е така създадена, че когато открие у някого потенциален талант успява да го изкара докрай навън. Този им успех е базиран на един известен християнски принцип: "Както желаеш да постъпват другите с теб, така ти започни да постъпваш с тях!"
Нещата трябва да се правят заради другите, защото именно "консуматорите" (засвидетелствайки уважението си) те мотивират да гониш върховете. В края на краищата всеки един е и консуматор на нечий продукт.
Само с тази нагласа (заради другите) ти можеш да достигаш висоти. Парите не могат да бъдат мотивация, защото са само средство за постигане. Ако някой си е внушил обратното е на грешен път и изисква от парите невъзможни неща. На такъв псевдомотивацията му се стопява автоматично със изчезването на парите. Парите идват (по естествен път!) само там, където не са цел. Появяват се при онзи, който има силната мотивация да разгори огънят в себе си, за да го раздаде на другите. Това е редът, по който стават нещата.. Другите начини (извън този) за придобиване на пари се наричат кражба.

Забелязали ли сте какво се случва например с българското изкуство и култура? По-конкретно в организационната му част. Тя обикновено е невидима. С редки изключения там си е чиста перверзия. Защо? Има много добри "кадри", но не могат да намерят възможността да споделят огъня си, да се реализират. Защо? Заради уродливостта на системата ни (мисленето ни), която поставя единствено парите като мотивация и цел. И то постигането им без да бъде дадено нещо от себе си. Да получаваш без да даваш, без посвещение. Само пари.. ПАРИ! ПАРИИИ!.. Това е думичката, която занимава мнозинството у нас. Как да се докопаме до МНООООГО пари! Алчността е повсеместна, включително и в главите на бедните.
Вместо първо да споделяме душите си с хората (което да ни донесе после и нужните пари), ние сме в състояние да си ги продадем (душите) заради пари, само и само да получим такива ВЕДНАГА и то без усилия и раздаване. Вместо организаторите, продуцентите (респ. принципът е същия и за търговците спрямо производителите) да се посветят докрай да издирват и лансират истински таланти с горящ в гърдите им огън, те поддържат пошлостта, като пробутват халтурното, бездарното, псевдото, празното, нискокачественото само и само да се изживяват като господари, да не изпуснат усещането, че от тях зависи някой, че са център на нечий друг живот и без тях другия не може да пекне. Къде е СЪдружието в работата? Чували ли сте думата "взаимност"? Къде е цененето на чуждия труд, на онзи, който ти работи в бизнеса? Няма го, защото я няма концепцията "да дам, за да получа". Няма го мисленето "ако аз бях на работника ми на мястото щеше ли да ми е готино да ми прецакват труда?" Затова и такива все повече ще се заобграждат със себеподобни, а после ще реват че ги крадат, че "абе, брато, имам проблеми с персонала". Ще имате разбира се, защото онези, които обичат да се посвещават също търсят себеподобни и ги намират.. За съжаление не у нас.

Ето тази оскъдица битува в душите и главите ни: Как да получим, за да имаме повече, а не как да дадем повече, за да получим според колкото сме дали. Мисленето ни е тотално сбъркано! Затова и животът ни е такъв сгелпен- втора употреба. В най- добрия случай китайски.. Живот-двулевка.
И стига сте се тюхкали и чудили! Докато нарушаваме този принцип всичко в живота ни ще е такова. И ще продължава да е такова! Ще си споделяме по стените чуждите успехи, ще ходим на чужди концерти, ще гледаме чуждо кино, ще четем чужди бестселъри, ще купуваме чужди стоки.. И ще завиждаме.. И ще викаме: "Ехааа! Блазе им! Как си живеят хората!".. А на нашият потенциал ще му се налага да попада в чужди "машини", които работят правилно, които могат да изкарат огъня от сърцата им, за да го предложат на другите. А другите да си го купят, защото имат усет към качественото, заплащайки си достойно за онова, което са получили от вас.. за да си гарантират, че ще го имат и утре също толкова качествено. Затова и там се въртят парите, защото там принципите работят правилно. Там хората са си ИЗВОЮВАЛИ тези принципи да работят правилно, защото знаят, че касае тях! За да не стават като нас- емигранти в собствените си страни, където се въртят само претенции и псувни.

Да сте чули скоро за достойно възнаграден у нас интелектуален труд (изобретател, артист, певец, музикант, поет, писател, режисьор)? Няма и да чуете, защото у нас не съществува уважение към "огъня", а само към "съчките" които го разпалват, само в парите са ни очите, но не и в светлините на огъня в душите. У нас на почит е главно крайният продукт, а не причините, които го създават. Затова и интелектуалния труд не се смята за труд. Затова и сме мизерници, ако и да имат някои пари. Впрочем когато един мизерник има много пари само означава, че те са крадени по един или друг начин.
А вместо това какво чувате? Аз чувам само плюене срещу чуждата "машина", която продължава да си е успешна, но към която всъщност са насочени жадно очите на плюещите. Лигите им текат да попаднат в нея, но защото не могат (отново заради принципите), те компенсират с плюене от завист. А всъщност единственото, което такива търсят са резултатите от тази машина. Как да се облажат, а не как да допринесат. Затова ако случайно тези попаднат в нея бързо разбират, че резултатите там са такива, ЗАЩОТО принципа с посвещението работи безкомпромисно. И (като свинете) предпочитат да се врънат обратно в калта, където да се валят в оскъдицата си и да се задоволяват с "баберката, която може да е малко, но поне е на аванта". Оттам е и приказката "Е*ал съм го в стиснатия западняк".
Точно такива настръхват и срещу подобни статии, които им затирят Истината в муцуните!
И го правят, за да докажат на другите само едно- че всъщност не искат никакви промени в живота си.
Мислете му с какви се събирате и на какви угаждате, защото е гаранция, че ще станете като тях.

П.С.
Както сами се досещате не засягам уродливостта на западната система, която не липсва и тук, но все още успешно бива държана под контрол. Но..докога ли?!

До дъщеря ми

И запомни от мене, детенце...

Един мъж го гледай само в очите.
Гледай като каже "Така е!", дали е така, холан.
Такъв, от водата - желязо ще ти стори, но думата му на две няма да стане.
Не съди като слугиня, а като царица! Царицата все е последна, но е най-силният ход на всяка игра.
И не с царя го гледай, а на чирака дали път ще направи. Дали ще даде ръка за поздрав - на тоя, дето му работи, ако пожелава "добър ден", сърце има.
Да те кара да го гледаш в ръцете..., нищо не струва, да знаеш!
Един мъж, тръгне ли да ти дава в ръцете, прибирай се у дома си!
Хвали ли се сам, сам го остави!
Не гледай дали пази чисти обувките си, а съвестта си. В кал може всеки да нагази, но калта по обувките се лепи, и лесно се чисти. Кал от душа не се корени. Лъжецът е зает да си лустроса думите, за твоите обувки и за тебе не му пука.
Мъж, дето е постигнал нещо, може свят да ти покаже - ще те вземе и ще те води..., но няма да търгува с тебе.
С ръце може къща да ти вдигне, но дом не може да ти стори.
Дрехи да имаш, колко на цял град жените - по-красива няма да станеш.
Ще станеш на златаря паричката в джоба, и утре в магазина, ще те смени за дневната си стока.
Злато да ти дават, момиче, ... Един мъж струва, колкото струва думата му, не колкото има в джоба си, не колкото му е палата.
Думата му, чедо.
На нея държи ли, и тебе ще държи здраво.
Закон да е за тебе, дъще!

текст: Ева Колева

Колкото мечтите си ли е голям човекът?

Бог толкова добре ни познава, че дори мечтите ни (които са също от Него произтичащи) са според силата и възможностите ни на даден етап от развитието ни.
Ако на някого чуждата мечта изглежда дребна нека същият да не забравя, че то е както при проблемът- на всеки се дава толкова, колкото може да понесе.
Хората получават такива мечти, щото да е възможно да ги сбъднат в живота си. Онова което не могат да сбъднат не е от Бога, а е привнесено и внушено им от Егото, за да се чувстват омаломощени, объркани и изгубени, без надежда.
Затова не е уместно да си измисляме поговорки като "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му". Човек трябва да е винаги с една идея по-голям от мечтите си. Сравнителната концепция по начало е непозната на Твореца. За Него сме просто уникални и различни по своему, според както ни е създал. Просто Той "само" това може- да създава уникални съвършенства. Всички сме Негови деца и ни обича еднакво. Пирамидалното йерархично устройство не е Божият ред в Живота, според както е казал Синът Му: "Един е вашият Баща. Всички останали сте братя и сестри помежду си. Един е Учителят. Всички останали сме Негови ученици".

Английските лордове са измислили една социална класация: "Светът се дели на две групи-почтени и непочтени". А аз имам въпрос: Познайте към коя класация са се причислили? "Почтените" КОГА биха си сложили етикет "Непочтен"? Точно никога. Именно този акт прави автоматично почтените да са непочтени- актът на разделение уникатите на висши и низши организми. А истината е, че всяко създание е според вида си. Нито повече, ни по-малко, но единствено различно, уникално. И това явление е не само междувидово, но и вътрешновидово.
На големи и малки се делим помежду си НИЕ. А деленето определено не е от Бога, но ни е внушено от друго място. То е резултат от желанието да доминираме, да сме "богове". Както сами подозирате това желание произтича от Егото. Неговата цел е уеднаквяване, унификация, за да разруши балансът на равенство между уникалностите. Правото на съществуване на различното.. 

Уникалността пречи на Егото да се себеосъществи като доминанта, затова то търси начини и механизми да я премахне. А тя му пречи, защото балансът в уникалността е Божествена измишльотина. Тя постоянно "намеква" на Егото за непостижимото съвършенство. Изважда го от кожата. Избожда му очите. И защото Егото не може да изкопира това съвършенство, то се опитва да го унищожи. Но тъй като Егото не може да създава нищо, не може и да унищожава нищо. То просто няма тази сила.

Освен това едновременно с желанието си да съсипе създаденото е и принудено да го приема, защото се реализира единствено чрез него. Само чрез създаденото Егото придобива лице, форма, съществуване. Но не понася това си лице, защото осъзнава, че то също не е негово притежание. То е всичко друго (заето, откраднато, придобито) но не и негово лично. Нищо не е негово. Впрочем по-правилно е да се каже, че само нищото му принадлежи. Това поражда и агония та му.. И за да намали тази агония то търси с кого да я сподели, на кого да я прехвърли.
Тази безизходица го опустошава, защото на вратата му постоянно чука необходимостта от признаване на Твореца, което пък изцяло противоречи на същността на Еговото съществуване- да измести Създателя от мястото Му, да узурпира властта Му, да убие споменът за Него, изкривявайки образа Му в съзнанието на човека, с надеждата човекът сам да пожелае да прекрати процесът на Богоуподобяване, за да бъде Бог поставен в забвение от собственото си Себеподобно творение.. Егото дори няма и тази пряка власт върху нас, затова постоянно се нуждае от нашите решения и действия, чрез тях да се изживява, чрез нас да съществува. А тази сила (да променяме живота си) ние сме наследили от Баща си. Това е и целта на Егото- да открадне това наследство и обезсмисли съществуването ни. И то чрез нашия собствен избор- силата да променяме живота, дадена ни от Бога.
Нелека е съдбата на паразита. А Егото е съвършения паразит. И единствената полза от него е, че имаме възможността да проумеем що е то "добро" благодарение на неговите антидействия в живота ни.